Определение № 50248 от 28.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1808/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. С определение №260769, постановено на 03.02.2022г. от Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-Б състав по в.гр.д.№12113/2020г. постановеното по същото дело въззивно решение е изменено по реда на чл. 248 ГПК в частта му за разноските като С. Б. Д.-Д. и „Втора многопрофилна болница за активно лечение – София“ ЕАД са осъдени при условията на солидарност да заплатят на адв.С. В. С. от САК като процесуален представител на ищеца Б. К. Д. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл.38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сума от 400лв. за оказана безплатна правна помощ на ищеца пред първата инстанция и сумата от 400лв. за оказана безплатна правна помощ на ищеца пред въззивната инстанция. Определението е обжалвано от адв.С. В. С. с оплаквания, че същото е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила и с искане да бъде отменено, като С. Б. Д.-Д. и „Втора МБАЛ-София“ ЕАД бъдат осъдени да ѝ заплатят адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ при отчитане и на броя на проведените заседания пред СРС и СГС, депозираните молби и становища, извършените процесуални действия, както и фактическата и правна сложност на делото. Навежда доводи, че производството пред първоинстанционния съд е образувано на 20.02.2015г., продължило е 5 години и по него е имало проведени 8 съдебни заседания, в които тя е взела участие, че са извършени множество процесуални действия, защитата е осъществявана срещу трима ответника, разпитани са трима свидетели, изслушана е медицинска експертиза, по която тя е формулирала задачи, пуснати са и многобройни писмени становища. Счита, че въззивният съд не е съобразил и разпоредбата на чл. 7, ал. 9 (нова-ДВ, бр.68 от 2020г.) от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която при защита по дело с повече от две съдебни заседания за всяко следващо заседание се заплаща допълнително по 100лв. Поддържа, че само на това основание възнаграждението за правната помощ пред СРС следва да бъде увеличено на 600лв. Навежда също така и доводи, че се касае за дело с фактическа и правна сложност и от нейна страна е положен високо квалифициран интелектуален труд, като същият не следва да бъде определян съгласно Наредба №1/2004г., изчислен единствено на база материалния интерес по делото. В писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответницата по жалба С. Б. Д.-Д. чрез процесуалния си представител адв.Х. С. П. от САК, изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Поддържа, че в случая списък на разноските по делото не е бил представен до приключване на последното съдебно заседание пред въззивния съд, както и че делото не е нито с фактическа, нито с правна сложност – касае се за иск за непозволено увреждане, който е напълно изяснен от фактическа страна. Поддържа също така, че продължителността на делото пред първата инстанция е по причина лошото администриране на делото от страна на съда, а не поради фактическата и правна сложност на делото. Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна поради следните съображения: Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите, когато адвокатът оказва безплатна правна помощ, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което съдът определя в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Както последователно приема ВКС в своята практика, при безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете; дължи се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Приема се, че дължимото адвокатско възнаграждение се определя от съда в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2, като се осъжда другата страна да го заплати, както и че се касае за специална норма, поради което доводът за липса на представен списък не може да бъде споделен. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, а минимумът на дължимият адвокатски хонорар е определен в чл. 38, ал. 2 ЗАдв - не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. (определение № 319 от 9.07.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2186/2019 г. на IV г. о. и посочените в него съдебни актове; определение № 50391 от 11.10.2022г. на ВКС по ч. гр. д. № 934/2022г. на III г. о. и др.). С тези, изведени в практиката на ВКС критерии въззивният съд в настоящия случай се е съобразил при определяне на дължимата на адв.С. сума. Д. за приложение на разпоредбата на чл. 7, ал. 9 (нова – ДВ, бр. 68 от 2020г.) от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения спрямо възнаграждението, дължимо за първоинстанционното производство, не може да бъде споделен, тъй като към момента на постановяване на първоинстанционното решение тази разпоредба все още не е била приета, съответно не е представлявала част от действащото обективно право в Република България. В производството пред въззивния съд е проведено само едно открито съдебно заседание, поради което предпоставки за прилагане на тази разпоредба не са налице. Неоснователно е оплакването, че съдът не е съобразил фактическата и правна сложност на делото. В настоящия случай следва да бъдат отчетени извършените от процесуалния представител действия, които са свързани с направени искания за събиране на доказателства, вкл. формулиране на задача за допуснатата експертиза, както и участието в проведените по делото открити съдебни заседания. Обстоятелството, че делото е продължило 5 години по обективни причини, които не са свързани с неговата фактическа и правна сложност, следва да се приемат за ирелевантни. Обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение