Определение № 8361 от 04.08.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7406/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по:

1. касационна жалба на П. А. В. от гр. София срещу Решение № 14307/25.04.2025 г. на Административен съд – София-град по адм. дело № 877/2025 г.

С обжалваното решение съдът отменя по жалба на П. А. В. от гр. София чл. 135 и 136 от Наредбата за организацията на движението на територията на Столична община, приети с Решение № 521 на Столичен общински съвет по Протокол № 48 от 26.09.2013 година (Наредбата) и осъжда Столична община за разноски в полза на П. А. В., П. Т. З. и К. Д. К..

Касаторът счита, че съдът неправилно е преценил, че не са налице толкова съществени пороци на оспорваните разпоредби от Наредбата, които да обосноват нищожност.

Сочи, че доколкото с първоначалната си жалба е поискал на първо място прогласяване на разпоредбите за нищожни е налице неблагоприятен резултат от оспорването за жалбоподателя, поради което има правен интерес от оспорването на съдебното решение.

Подробно обосновава, че изводите на съда противоречат на материалния закон, поради което оспорените разпоредби на Наредбата следва да се прогласят за нищожни.

Иска обжалваното съдебно решение да бъде отменено, а по същество оспорените разпоредби на чл. 135 и 136 от Наредбата за организацията на движението на територията на Столична община, приети с Решение № 521 на Столичен общински съвет по Протокол № 48 от 26.09.2013 година да бъдат прогласени за нищожни. Претендира и разноски по делото.

2. частна жалба на П. Т. З. от гр. Димитровград срещу Определение № 20528 от 14.06.2025 г. на Административен съд София - град, по административно дело № 877/2025 г.

С обжалваното определение съдът отхвърля молбата на П. Т. З. от 05.05.2025г., допълнена на 07.05.2025 г. за изменение на Решение № 14307/25.04.2025 г. на Административен съд – София - град, по административно дело № 877/2025 г. в частта за разноските.

Частният жалбоподател, счита обжалваното определение за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Обосновава, че съдът е допуснал съществено нарушение при постановяване на определението, поради това че се е произнесъл но възражение на прекомерност, което не е било обосновано и служебно се е позовал на Решение от 25.01.2024 г. по съда на Европейския съюз С-438/22, без това е да е посочено като аргумент във възражението.

Счита, че делото се отличава с фактическа и правна сложност над средната, съгласно §1а, т.2 от Наредба № 1/2004 за възнагражденията за адвокатска работа. Самото оспорване на нормативни актове по принцип се отличава като по-сложно съдопроизводство, защото касае множество закони и има множествен ефект за обществото и държавата.

Сочи съдебна практика в потвърждение на доводите си.

Иска съда да отмени обжалваното определение и да постанови такова по съществото на спора като измени Решение № 14307/24.04.2025 г. на Административен съд – София - град, по административно дело № 877/2025 г. в частта за разноските като в негова полза бъдат присъдени дължимите разноски в пълен размер от 1 500 лв или алтернативно поне 1000 лв. адвокатско възнаграждение.

Ответникът по частната жалба чрез юрисконсулт С. Якуб изразява становище за неоснователност на частната жалба. Иска обжалваното определение да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд счита, че касационната жалба на П. А. В. от гр. София е недопустима и следва да се остави без разглеждане, а производството по делото да се прекрати по следните съображения:

С обжалваното решение, АССГ отменя по жалба на П. А. В. от гр. София чл. 135 и 136 от Наредбата.

За да постанови този правен резултат, съдът приема, че Столичен общински съвет е териториално и материално компетентен да приема правила относно организацията на движението на територията на Столична община, доколкото тези правила не уреждат вече уредени отношения с акт от по-високо степен. Прави извод, че оспорените разпоредби на чл. 13 5 и 136 от Наредбата уреждат различни състави на административни нарушения в сравнение с чл. 187 и чл.188, ал.1 от Закона за движението по пътищата, поради което с двата нормативни акта се уреждат различни обществени отношения.

Приема, че оспорените разпоредби са част от акт, който е издаден в предписаната от закона писмена форма, но при постановяването му са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила – чл. 26 от Закона за нормативните актове (ЗНА, ред. ДВ, бр. 46/2007), поради което са незаконосъобразни и следва да бъдат отменени без да се обсъжда тяхната материална законосъобразност.

Въз основа на изложеното първоинстанционния съд отменя, по жалба на П. А. В. от гр. София, чл. 135 и 136 от Наредбата и осъжда Столична община за разноски.

При така установеното, Върховният административен съд намира, че касационната жалба на П. А. В. от гр. София е недопустима поради липса на правен интерес от оспорване на съдебното решение. Разпоредбата на чл. 210, ал. 1 АПК предоставя право на касационно обжалване на страните по делото, за които решението е неблагоприятно. В случая с обжалваното решение, жалбата на П. А. В. от гр. София е уважена, т.е. оспорените разпоредби от Наредбата са отменени, тъй като са приети за незаконосъобразни на основание чл. 146, т.3 АПК.

При оспорване на административен акт съдът съгласно чл. 146 във вр. чл. 168, ал.1 АПК всички основания за оспорване, а не само посочените в жалбата, с която е сезиран. Административният акт, независимо дали е индивидуален, общ или нормативен, за да е законосъобразен следва да отговаря кумулативно на всички изисквания, посочени в чл. 146 АПК, наличието на кое да е от посочените основания за оспорване е достатъчно, за да обоснове извод за незаконосъобразност на акта. Съдът обичайно започва проверката си с установяването на компетентността на издателя на акт, продължава с изискването за спазването на форма и съдържание, след което проверява спазени ли са всички административнопроизводствените правила (общи и специални, ако има такива) и само ако тази проверка е положителна, продължава с преценка за спазването на материалния закон и неговата цел.

Искането за прогласяване на нищожност може да бъде основано на изключително тежък порок при проявлението на всяко от изискванията за законосъобразност – компетентност на органа издател, форма на акта, спазване на административнопроизводствените правила, спазване на материалния заон и неговата цел.

Доколкото с жалбата, поставила начало на съдебното производство, настоящият касатор е искал алтернативно прогласяване на нищожност или отмяна на оспорените разпоредби като незаконосъобразни, то уважаване на жалбата му на кое да е от посочените основания, постига целения от него резултат.

С обжалваното съдебно решение оспорените разпоредби от Наредбата са отменени като незаконосъобразни, поради което съдебното решение е благоприятно на настоящия касатор.

По своята същност с касационната жалба се изказва несъгласие с мотивите на съдебния акт, с които съдът е обосновал извод, че не е налице толкова съществен порок, който да обосновава нищожност на оспорения акт, но е доказана незаконосъобразност на основание чл. 146, т.3 АПК.

Изложеното води до извода, че така постановеното Решение № 14307/25.04.2025 г. на Административен съд – София-град по адм. дело № 877/2025 г. е в полза на настоящия касатор - П. А. В. от гр. София, за който решението е благоприятно и същият няма правен интерес от обжалването му пред касационната инстанция и неговата отмяна.

С оглед горното, касационната жалба на П. А. В. от гр. София следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното производство да бъде прекратено.

По частната жалба:

Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

С Решение № 14307/25.04.2025 г. на Административен съд – София - град, по административно дело № 877/2025 г. в частта за разноските за настоящия искател – П.Т. З. съдът присъжда такива в размер от 810лв, от които за възнаграждение за адвокат 800 лв. и за държавната такса 10 лв. Страната е поискала и доказала разноски за възнаграждение за адвокат в размер от 1 500 лв., съдът по своевременно направено възражение от ответника - Столичен общински съвет е намалил възнаграждението като е преценил, че производството се е развило в едно съдебно заседание, а спорът не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което определя справедлив и обоснован с обема работа размер на разноските – 800лв.

На 05.05.2025 г. П.Т. З., чрез адв. Б. Бойчев от Адвокатска колегия – Хасково, сезира съда с искане за изменение на решението в частта за разноските като обосновава че неправилно същите за възнаграждение на адвокат са намалени съществено под установения нормативен минимум. С допълнение от 07.05.2025 г. искателя излага допълнителни доводи в подкрепа на тезата си.

За да постанови обжалваното определение първоинстанционният съд приема, че искателят е конституиран като страна в производството по молба за присъединяване на страната на жалбоподателя, участието му производството не е било задължително, а още по-малко задължително е било ангажирането на адвокатска защита. Сочи, че възнагражденията на адвоката се определя свободното с договор между страните, но тази уговорка не ангажира безусловно отговорността на насрещната страна за разноски. Посочва още, че при своевременно направено възражение за прекомерност на платеното възнаграждение за адвокат съдът може да го намали включително под минимума посочен в Наредба № 1/2004 г. съгласно решение от 25.01.2024 г. на СЕС по С-438/22. Сочи също, че при определяне на конкретния размер са съобразени - броя на проведените съдебни заседания, ангажираността на страната в конкретния спор и фактическата сложност на делото, които обосновават размер на възнаграждението – 800 лв. Изрично е отбелязал че достъпа до съда на страната не е ограничен поради намаляването на размера на присъдените в него полза разноски, включително предвид факта, че правният ефект от съдебното решение би бил същия и без неговото участие в делото.

По всички изложени съображения съдът отхвърля искането за изменение на решението в частта за разноските.

Определението е валидно, допустимо и правилно.

Отговорността за разноски зависи от изхода на правния спор и възниква за страната, в чиято полза е постановен съдебният акт, а за да бъде реализирана отговорността за присъждане на разноски е необходимо своевременно да е отправено искане пред компетентната съдебна инстанция.

Съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК, вр. чл. 144 АПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Цитираната разпоредба се отнася до съдебни актове - решения или определения, с които спорът се разрешава по същество или се прекратява главното производство.

В настоящия случай с Решение № 14307/25.04.2025 г. на Административен съд София - град, по административно дело № 877/2025 г. съдът се е произнесъл по същество на спора, като е постановил отмяна на административния акт в оспорената му част, поради неговата незаконосъобразност. Правилно на основание чл. 143, ал. 1 АПК в полза на присъединилата към оспорването страна – П.Т. З. са присъдени разноски, които са своевременно поискани и доказани.

Правилно първоинстанционният съд посочва, че направеното възражение за прекомерност е основателно, тъй като спорът не се отличава с фактическа и правна сложност, проведено е едно заседание, както и че достъпът до съда на страна е осигурен и той те се влияе от пределите на отговорността за разноски на загубилата делото страна.

Съгласно нормата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, приложима в настоящото производство на основание чл. 144 АПК и с оглед направеното пред първата инстанция възражение за прекомерност, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата (ЗАдв). Размерът на адвокатското възнаграждение, по аргумент от чл. 36, ал. 2 ЗАдв, следва да бъде справедлив и обоснован, и не по-нисък от предвиденото в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. Следователно законодателят е предвидил три отделни обстоятелства, които следва да бъдат съобразени при дефиниране на дължимия размер на адвокатско възнаграждение – то трябва да е справедливо, обосновано и да съответства на предвидения в съответната наредба минимум.

Съдът правилно е съобразил практиката на СЕС относно разноските за адвокат в съдебния процес, тъй като даденото от СЕС тълкуване на съюзните правни норми дават отражение върху правилно приложение на материалния закон.

Решение на Съда (първи състав) от 23 ноември 2017 г. по Съединени дела С-427/16 и С-428/16 г., СЕС приема, че чл. 101, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), във връзка с чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като ВАдвС (България), би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС, като в тези случаи следва да се провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. В случая легитимната цел на разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗА е да се създадат гаранции за осигуряване на качествена адвокатска услуга, която да предлага подходяща защита на правата и интересите на страните в съдебното производство. Тази цел, с оглед препращането, се постига чрез приемане на Наредба № 1/2004 г., която според изрично изложените мотиви към изменението и допълнението й с ДВ, бр. 88/04.11.2022 г., следва да осигури диференциран подход при определяне на минималното адвокатско възнаграждение при отделните дейности, който да доведе до справедливи житейски и правни резултати в съответствие с покупателната способност на населението и актуалната икономическа обстановка в Република България, както и да стойности по достоен и справедлив начин работата на адвоката. В Наредбата обаче, както е посочил и СЕС, липсват критерии, въз основа на които да се прецени дали действително разписаните размери са справедливи и обосновани, поради което според настоящата инстанция преследваната легитимна цел може да се постигне като съдът сам прецени кой размер е справедлив и обоснован по смисъла на чл. 36, ал. 2 ЗАдв, с оглед всички обстоятелства по делото, а не само спрямо материалния интерес, присъстващ като единствен ориентир в цитирания акт на ВАдвС.

В случая няма спорът не е с материален интерес и съдът правилно е съобразил всички други обстоятелства, характеризиращи делото, категорично обслужват по-добре интересите на страните, състоящи се в справедливо остойностяване на заплатеното от спечелилата страна.

С Решение на Съда (втори състав) от 25 януари 2024 г. по Дело C-438/22 г. СЕС, което следва да бъде съобразено в настоящия случай, съдът изрично е отрекъл споменатата в Решението на СЕС от 2017 г. легитимност на целите при прилагането на Наредбата и невъзможността на съда да присъжда по-ниски възнаграждения – Вж. т. 2 от диспозитива на решението. СЕС е посочил, че тези обстоятелства разкриват достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на материалния интерес, затова и е приел, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Решенията на СЕС са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, поради което настоящият съдебен състав счита, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения, могат да служат като ориентир при определяне служебно на възнагражденията, но без да са обвързващи за съда. Следователно, същите подлежат на преценка от съда с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. По тези съображения настоящият състав намира, че при определянето на размера на адвокатското възнаграждение, което по аргумент от чл. 36, ал. 2 ЗАдв следва да бъде справедливо и обосновано, съдът следва да се ръководи от всички обстоятелства, свързани с конкретния обем и сложност на извършената дейност.

В настоящия случая образуваното пред първата инстанция производство е за проверка за законосъобразност на две конкретни разпоредби от Наредбата за организацията на движението на територията на Столична община, приети с Решение № 521 на Столичен общински съвет по Протокол № 48 от 26.09.2013 година. Само това обстоятелство, че се оспорват конкретни разпоредби, а не целия акт се отравя на фактическата и правна сложност на спора като я намалява, обемът, както на фактическата, така и на правната проверка е по-малък от обичайния за този вид дела.

С оглед посоченото правилен е изводът на съда, че делото няма нито фактическа, нито правна сложност.

Правилно съдът е отчел факта, че настоящия искател не е инициатор на съдебния спор, а лице, което се е присъединило към оспорването, а процесуалното участие на упълномощения адвокат в производството се изразя само в изготвянето на молбата за присъединяване и кратко и семпло становище, че няма да се яви при разглеждането на делото, но не възразява да се даде ход на делото и да се приемат доказателствата и становище жалбата да бъде уважена, а в полза на страната да бъдат присъдени разноски.

С оглед посочено, правилен е изводът на съда, че справедливият и обоснован размер на възнаграждението за адвокат възлиза на 800 лв. Този размер е съответен на фактическата и правна сложност на конкретния спор и пропорционален на извършения обем адвокатска работа.

Правилен е и изводът, че достъпа до съда на лицето не е пряко обвързан с отговорността за разноски на насрещната страна. Достъпът до съда по този вид дела е лесен, не изисква нито задължително представителство от адвокат, нито лично явява на страните в открито съдебно заседание. Възможността за намаляване на разноски за адвокат е нормативно регламентирана, поради което лицата са наясно, че не е гарантирано, че ще получат всички платени разноски за адвокат дори при положително за тях решение на спора.

С оглед посоченото Административен съд София - град като отхвърля молбата на П. Т. З. от 05.05.2025г. допълнена на 07.05.2025 г. за изменение на Решение № 14307/25.04.2025 г. на Административен съд – София - град, по административно дело № 877/2025 г. в частта за разноските постановява правилен съдебен акт, който съответства на закона и следва да бъде оставен в сила.

Водим от изложеното и на основание чл. 215, т. 4 АПК във връзка с чл. 210, ал. 1 АПК, и на основание чл. 221, ал. 2, пр. първо във вр. с чл. 236 АПК Върховният административен съд, Седмо отделение