Определение № 9926 от 24.09.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8900/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Н. М. В., чрез адв. К. Горанов против определение № 7902/07.06.2024г., поставено по адм. дело № 6291/2023 г. на Административен съд – София град, с което е допълнено протоколно определение от 18.12.2023 г. по същото дело в частта за разноските, като осъжда ТД на НАП - София да заплати на Н. М. В. сумата от 140 лева разноски по делото. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно, тъй като разноските следва да бъдат присъдени на Н. М. В. в пълен размер с оглед представените доказателства за действително извършени разходи по водене на делото и фактическата и правна сложност на спора. Моли определението да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт, с който искането за присъждане на разноски да бъде уважено изцяло. Ответникът - директорът на ТД на НАП – София, чрез юрисконсулт Е. Митева, изразява становище за неоснователност на частната жалба. Като взе предвид изложеното в частната жалба и данните по делото, Върховният административен съд, първо отделение, констатира следното: С протоколно определение от 18.12.2023 г. по адм. дело № 6291/2023 г. на Административен съд – София град /АССГ/, жалбата на Н. М. В. против решение № ПИ-212/09.06.2023 година на директора на ТД на НАП-София е оставена без разглеждане като недопустима и производството по нея е прекратено. С определеното разноски на жалбоподателя не са присъдени въпреки направеното от пълномощника му искане в този смисъл, изразено в молба от 16.11.2023г. и представените доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1300,00 лв. (пълномощно, договор за правна защита и съдействие), както и държавна такса в размер на 10 лева. Този процесуален пропуск е отстранен от съда по искане на Н. М. В., като с определение № 7902/07.06.2024г. по делото, предмет на оспорване, съдът допълва определението за прекратяване на съдебното производство в частта за разноските, като осъжда ответника ТД на НАП - София да заплати на Н. М. В. сумата от 140 лева разноски по делото за държавна такса в размер на 10 лв. и 130 лв. възнаграждение за адвокат. Размерът на присъденото адвокатско възнаграждение е определен от съдебния състав след съобразяване с възражението на ответника за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, преценка на фактическата и правна сложност на спора и отчитане на решение от 25.01.2024г. на Съда на Европейския съюз по дело № С-438/22 г. При тези данни настоящият състав на Върховния административен съд, първо отделение, стигна до следните изводи: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Правото на разноски зависи от изхода на правния спор и възниква за страната, в чиято полза е постановен съдебният акт, след съответно искане и представяне на доказателства за извършените разходи. В случая административният съд правилно приема, че предпоставките на чл. 143, ал. 2 АПК са изпълнени и жалбоподателя има право на разноски и при прекратяване на делото, поради което на Н. М. В. следва да бъдат присъдени разноски по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, тъй като това не е направено с определението за прекратяване на съдебното производство. Размерът на дължимите разноски е правилно определен от съда с оглед възражението на ответната страна за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение и фактическата и правна сложност на спора. Съобразно предмета на оспорване, обстоятелството, че по делото е проведено едно открито заседание и доказателства не са събирани, производството по делото е прекратено и доводи по същество не са излагани, административният съд правилно приема, че заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение от 1300 лв. се явява прекомерно и следва да бъде намалено на 130 лв., под минималния размер, предвиден в Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при съобразяване с решение от 25.01.2024г. на Съда на Европейския съюз по дело № С-438/22г. Възраженията на частния жалбоподател, свързани със свободата на договаряне и оценката на адвокатския труд, са неоснователни. Нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК няма отношение към тези обстоятелства, а предвижда процесуална възможност за страната, която дължи разноски, след възражение да заплати по преценка на съда за фактическата и правна сложност на спора само част от разходите за адвокат на насрещната страна. Поради изложеното настоящата инстанция приема, че не са налице основания за отмяна на обжалваното определение. Съдебният акт е правилен и следва да бъде оставен в сила. По изложените съображения Върховният административен съд, първо отделение,