Определение № 117 от 12.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 711/2025 г.

Постъпила е молба от Д. И. П., със съдебен адрес - [населено място], подадена от пълномощника и адвокат Е. П., с искане да бъде допълнено определение №1154 от 11.03.2025 г. по ч. гр.д. №711/2025 г., на ВКС, ІII г.о., като бъдат присъдени 1 200 лв. деловодни разноски, представляващи платено в брой адвокатско възнаграждение. Ответникът по молбата Г. И. И., [населено място], [община], оспорва молбата. Твърди, че молителката не е подписала пълномощното и договора за правна помощ от 27.12.2024 г. Не оспорва плащането на сумата 1200 лв. в брой, нито прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Молбата е подадена в срока по чл.248, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е основателна. С посоченото влязло в сила определение е оставена без разглеждане частната касационна жалба на Г. И. И. срещу определение №553 от 15.11.2024 г. по ч. гр. д. №459/2024 г. на Бургаския апелативен съд. Съдът констатира, че с отговора на частната касационна жалба, представен по делото на 14.01.2025 г., от Д. И. П., подаден от пълномощника и адвокат Е. П., са претендирани деловодни разноски. Към отговора са приложени договор за правна защита и съдействие и пълномощно от 27.12.2024 г. като в договора е посочено, че е заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв. Обстоятелството дали пълномощното от 27.12.2024 г. е подписано от ответницата по частната касационна жалба е без значение, защото адвокат Е. П. има представителна власт по делото по силата на пълномощно от 15.01.2024 г. Без правно значение е и обстоятелството дали договорът за правна защита и съдействие е подписан от Д. И. П., защото страни по договора са съответната страна-упълномощител и процесуалния и представител-адвокат, а не и насрещната по спора страна, за която този договор е res inter alios acta. С оглед предмета на производството по чл. 78 ГПК, процесуалният представител на страната, претендираща възмездяване на разноски, представяйки договора, признава факта на плащането в брой на уговореното адвокатско възнаграждение, което обстоятелство не се оспорва в конкретния случай от насрещната страна. Според ТР №6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т.1 „Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение.“ Според същото ТР писмената форма на договора е за доказване – ad probationem, а не за валидност – ad solemnitatem. Ето защо, съдът намира, че определението трябва да се допълни в частта му за разноските като на Д. И. П. се присъдят 1 200 лв. деловодни разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Съобразно Закона за въвеждане на еврото в Република България те трябва да се превалутират в евро, като се присъдят 613.55 евро. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.