Определение № 232 от 06.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1842/2021 г.

Производството е по реда чл.274,ал.2 ГПК, образувано по частна жалба на К. Д. М. срещу определение № 260193 от 31.05.2021г. по в.т.д.№ 637/2020г. на Апелативен съд П., с което в производство по чл.248 ГПК е оставена без уважение молбата на М. от 24.02.2021г., съдържаща искане за допълване на въззивното решение като бъде постановено „обезсилване” на първоинстанционното решение по т.д.№ 1907/2016г. на ОС Пазарджик в частта, с която на основание чл.78,ал.6 ГПК, жалбоподателят е осъден да заплати държавна такса над сумата 30 987.88лв. С определение № 305 от 30.05.2022г. по т.д.№ 1843/2021г. настоящият състав не допусна касационно обжалване на решението по в.т.д. № 637/2020г. на АС Пловдив, поради което са налице предпоставките за произнасяне по подадената частна жалба срещу постановеното по същото дело определение. В частната жалба е посочено, че въззивната инстанция е потвърдила първоинстанционното решение за уважаване на иска срещу К. М. до размер на сумата 774 696.97лв. /потвърдено е решението на ОС Пазарджик, с което е прието е за установено по реда на чл.464,ал.1 ГПК, че вземането на К. М. като взискател по изпълнително дело № 175/2015г. на ЧСИ Г. З., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417,т.9 ГПК и изпълнителен лист от 09.07.2015г., въз основа на запис на заповед от 21.09.2010г,. с издател „Дивико“ООД и поемател К. М., не съществува до размер на 774 696.97лв/. Жалбоподателят счита, че дължи държавна такса на основание чл.78,ал.6 ГПК съобразно размера, за който искът е уважен пред въззивната инстанция - 774 696.97лв. или 30 987.88лв., но не и над този размер - съобразно цената, за която искът е предявен и уважен от първоинстанционния съд -1 200 683.30лв., или 48 027.33лв. тъй като с въззивното решение е обезсилено като недопустимо първоинстанционното решение в частта, с която е прието за установено, че не съществува негово вземане над размера от 774 696.97лв. до 1 200 683.30лв. Искането е за отмяна на определението и допускане на исканото изменение на въззивното решение в частта относно присъдената държавна такса над 30 987.88лв. до определената с първоинстанционното решение в размер на 48 027.33лв. Срещу основателността на подадената частна жалба е постъпил отговор от ищцата С. В.. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е отказала да уважи молбата, посочвайки, че ако биха били налице предпоставките за намаляване на размера на дължимата на основание чл.78, ал.6 ГПК държавна такса от ответната страна, първоинстанционното решение в тази част, имаща характер на определение - по отношение на определянето на държавната такса, би подлежало на отмяна, а не на обезсилване. Мотивирано е, че в конкретния случай първоинстанционният съд е осъдил ответника М. /заедно с втория ответник”Дивико”ООД/ да заплати дължимата на основание чл.78,ал.6 ГПК държавна такса съобразно цената на допустимо предявен иск, с който съдът е сезиран, а частичното обезсилване на решението на ОС е резултат на спецификата в развитието на производството по делото при разглеждането му от въззивната инстанция предвид откриване на производство по несъстоятелност на втория ответник „Дивико”ООД като съдебният процес се е развил пред апелативния съд при условията на чл.637,ал.3,т.2 ТЗ. Обсъдено е, че в производството по несъстоятелност на длъжника „Дивико”ООД вземането е предявено от цесионера П. П. С. в размер на 774 696.97лв. и е включено в списъка на приетите вземания и изключено от този списък по възражение на други кредитори /ищцата С. М. В. и кредитора И. Й. Б./, с оглед на което и на основание чл.235,ал.3 ГПК този факт е взет предвид при постановяване на въззивното решение. Частната жалба е неоснователна. Следва да бъдат споделени изводите в обжалваното определение, че след като първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл по допустимо заявена пред него претенция и в съответствие с пълното й уважаване законосъобразно е приложил разпоредбата на чл.78,ал.6 ГПК, не са налице предпоставките въззивната инстанция да намали размера на държавната такса, дължима за първоинстанционното производство, след като частичното обезсилване на решението на първостепенния съд за уважаването на иска в пълния предявен размер е наложено от обективни факти, настъпили след постановяване на това решение - факта на развилото се производство по несъстоятелност на втория ответник и размера на предявеното в производството по несъстоятелност вземане на кредитор, оспорено от друг кредитор, което е предмет на настоящия спор. В конкретния случай обезсилването на първоинстанционното решение за сумата над 774 696.97лв. е предпоставено от настъпилото в хода на въззивното производство обстоятелството, че за този размер вземането е предявено в производството по несъстоятелност на длъжника-втория ответник, а спряното пред въззивната инстанция съдебно производство е възобновено и е продължило при условията на чл.637,ал.3,т.2 ТЗ при съобразяване на размера на вземането, включено в списъка на приетите от синдика вземания и направено възражение срещу него от друг кредитор. Като подател на настоящата частна жалба е посочен и П. П. С. /придобил процесното вземане по силата на договор за цесия от цедента К. М./, но неговата молба по чл.248 ГПК е оставена без разглеждане от въззивната инстанция и в тази част определението е влязло в сила като необжалвано. По изложените съображения, ВКС, състав на Първо т.о.