Определение № 1797 от 17.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1233/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от А. И. А., чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 124 от 21. 01.2025 г. по в. гр. д. № 2304/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на настоящия частен жалбоподател по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 868 от 22 .0 7.2024 г. в частта за разноските, като му бъдат присъдени такива в размер на 3 200 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение за въззивното производство, съразмерно с отхвърлената част от исковете. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност и незаконосъобразност на определението по чл. 248 ГПК. Изразява се становище, че видно от представения във въззивната инстанция договор за правна защита и съдействие № 88 от 08.05.2024 г., заплатеният и претендиран адвокатски хонорар се отнася до и включва изготвяне и подаване на въззивна жалба срещу решение № 260105 от 16.01.2023 г., постановено по гр. д. № 4175/2021 г. по описа на Софийски градски съд, изготвяне и подаване на два броя писмени отговори на подадени въззивни жалби срещи същото решение, както и процесуално представителство в производството пред въззивната инстанция. С оглед това счита, че има право, съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, на сторените разноски за един адвокат, какъвто безспорно е ангажирал за защита на правата му в производството пред Софийския апелативен съд. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил съвместен писмен отговор против частната жалба от насрещните страни – И. Р. Д., К. Д. Д. и Д. К. Д., чрез процесуален пълномощник, с изразено становище за правилност на обжалваното определение и изложени аргументи, че всички представени по делото отговори, становища и писмени бележки от А. И. А. са подадени и подписани лично от него, а не от упълномощен адвокат, а представеният договор за правна защита и съдействие е от 08.05.2024 г. – която дата е след датите на извършване на съответните процесуални действия. Поддържа още, че не може да се направи разграничение каква част от заплатеното адвокатско възнаграждение е за подаването на въззивната жалба на А. и каква част е за защита по подадените въззивни жалби от другите страни по делото. Моли молбата по чл. 248 ГПК да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на въззивен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна, по следните съображения: Производството пред въззивната инстанция е образувано по повод четири въззивни жалби на шестима от участниците в производството, подадени срещу различни части от решението по гр. д. № 4175/2021 г. на Софийски градски съд, към което е присъединено гр. д. № 5191/2021 г. по описа на същия съд. С оглед предмета на настоящото частно производство от значение са въззивните жалби на ищците И. Д., К. Д. и Д. Д., които са подадени срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение по исковете им – на И. Д. и К. Д. срещу частта от решението над размера на присъдените им обезщетения от по 130 000 лв. на всеки от тях до пълния предявен размер на обезщетенията от по 150 000 лв., а на Д. Д. – срещу решението, с което искът ѝ за солидарно осъждане на ответниците е отхвърлен изцяло. С определение № 3105 от 05.11.2025 г. по т. д. № 1234/2025 г. настоящият състав допусна касационно обжалване на въззивно решение № 868 от 22.07.2024 г. по в. гр. д. № 2304/2023 г. на САС в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 260105 от 16.01.2023 г. по гр. д. № 4175/2021 г. на СГС в частта, в която искът на Д. Д. за солидарно осъждане на ответниците Агенция „Пътна инфраструктура“, А. А. и К. К. да ѝ заплатят сумата от 26 000 лв., предявена с частичен иск при твърдян размер на вземането от 80 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на нейния брат Р. К. Д., настъпила на 24.09.2016 г., при ПТП, настъпило на км. 24+600 на „ЛОТ 0“ на АМ „Струма“ в платното за движение по посока [населено място] – [населено място], е бил отхвърлен и ищцата е осъдена да заплати разноски в полза на ответника А., и вместо това е постановил друго, с което е осъдил солидарно Агенция „Пътна инфраструктура “, А. А. и К. К. да заплатят, на основание чл. 49 и чл. 50 ЗЗД, на Д. Д. сумата 26 000 лв., предявена с частичен иск при твърдян размер на вземането от 80 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от описания деликт, и е осъдил солидарно ответниците А. и К. да заплатят законна лихва върху посочената сума от 24.09.2016 г., а ответника АПИ от 30.03.2018 г., до окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплатят на ищцата Д. сумата 1 560 лв. – разноски. В останалите обжалвани от страна на Агенция „Пътна инфраструктура“ и А. А. части обжалване на въззивното решение не е допуснато. С решение № 140 от 01.06.2026 г. по настоящото дело, съставът на ВКС отмени по касационните жалби на Агенция „Пътна инфраструктура “ и А. А. въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му спрямо Д. Д. част са били осъдени солидарно Агенция „Пътна Инфраструктура “ и А. А. да заплатят на Д. Д. сумата 26 000 лв., предявена с частичен иск при твърдян размер на вземането от 80 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на нейния брат Р. К. Д., както и в частта за присъдената законна лихва върху горната сума и присъдените в полза на ищцата разноски, и вместо това отхвърли исковете на Д., с които се претендира ответниците Агенция „Пътна инфраструктура “ и А. да ѝ заплатят, при условията на солидарност, сумата от 13 293.59 евро (с равностойност 26 000 лв.), предявена по частичен иск при твърдян размер на цялото вземане от 40 903.35 евро (с равностойност 80 000 лв.), ведно със законната лихва върху главницата. С оглед на това, налице са предпоставките за произнасяне по настоящата частна жалба. С определението по чл. 248 ГПК въззивният съд е оставил без уважение молбата на А. за изменение на въззивното решение в частта за разноските, приемайки, че съгласно чл. 78 ГПК се присъждат само сторени разноски, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК те се присъждат за упражнената защита срещу предявения иск, съразмерно с отхвърлената част от него. Отново се е позовал на мотивите към решението си, че в случая няма основание за присъждане съразмерно на отхвърлената част от исковете на ищците на разноски за адвокатско възнаграждение в полза на ответника А., тъй като писменият отговор на въззивната жалба е подаден лично от него, а не от представителя му по пълномощие, поради което не е доказано, че за изготвянето му е платено адвокатско възнаграждение, уговорено в представения по делото договор за правна помощ, независимо дали от съдържанието на отговора може да се направи извод, че той е „очевидно неподготвен лично“ от ответника А.. Изводът за недоказаност на претендираните разноски според въззивния съд е валиден, и въпреки че представеният в о. с. з. договор за правна защита и съдействие от 08.05.2024 г. има за предмет изготвяне и на отговори на въззивни жалби, доколкото в него не е уточнено, че вече извършени процесуални действия по делото са извършени в изпълнение на този договор, по който съгласието на страните е документирано през м. 05.2024 г. Определението е неправилно. С оглед окончателния изход от спора ответникът А. принципно би имал право на разноски, сторени от него във въззивното производство за защитата му по подадените от ищците въззивни жалби срещу съответните отхвърлителни части от първоинстанционното решение. Видно от данните по делото обаче отговорът от 22.06.2023 г. на подадената от ищците въззивна жалба, а и всички следващи процесуални действия по делото до о. с. з. на 13.05.2024 г. са извършвани лично от ответника А.. Адвокатско възнаграждение за процесуални действия, които страната е извършила лично, не се дължи, такива се дължат само ако са сторени за доказано оказана правна помощ и съдействие от адвокат. Ако страната сама подава своите книжа по делото, тя не може да претендира адвокатски хонорар от насрещната страна. Едва в проведеното о. с. з. във въззивната инстанция на 13.05.2024 г. е представено надлежно пълномощно от А. в полза на адв. Б. Б., който се е явил в заседанието, представлявал е своя доверител и е претендирал присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 3 200 лв. съобразно сключен договор за правна защита и съдействие и представен списък по чл. 80 ГПК. В предоставения от съда срок адв. Б. е депозирал и писмени бележки. С оглед тези данни, настоящият състав намира, че правилно въззивният съд е приел, че за защитата си А. няма право на разноски за адвокатско възнаграждение относно тези процесуални действия, които е извършил лично, но неправилно е включил в тях и процесуалните действия, извършени от надлежно упълномощен адвокат – участие в о. с. з. и депозиране на писмени бележки, на които страната има право съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК. Относно конкретното им остойностяване следва да се съобрази, че действително възнаграждението е уговорено общо, като глобална сума, като в договора за правна помощ е посочено, че се дължи за подаване на въззивна жалба, отговори на две въззивни жалби от други страни и процесуално представителство пред въззивния съд, поради което настоящият състав приема, при липсата на други данни, че възнаграждението е поравно разделено за всяко от тези процесуални действия (4 х 800 лв.). Предвид това, съобразно окончателния изход от спора обжалваното определение на Софийския апелативен съд следва да се отмени, а въззивното решение да се измени в частта му за разноските, като ищците бъдат осъдени да заплатят на ответника А. разноски за въззивната инстанция за платено адвокатско възнаграждение в размер на 409.03 евро (с равностойност 800 лв.). За горницата над този размер до пълния претендиран такъв от 3 200 лв. молбата е неоснователна, поради което ще бъде оставена без уважение. Останалите разноски на страната – платена държавна такса, не са предмет на молбата по чл. 248 ГПК, поради което и ВКС не дължи произнасяне по тях. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение