Решение № 7734 от 09.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4207/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на кмета на район „Младост“ при Община Варна с адрес в гр. Варна, [жк], бл. 10, срещу Решение № 2885 от 13.03.2025 г., постановено по адм. дело № 1909 по описа на Административния съд – Варна за 2024 година. С обжалваното решение, в производство по реда на чл. 92, ал. 13 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР), е отменен изричен отказ за промяна на настоящ адрес, обективиран в писмо, изх. рег. № ПНО23000311ВН_010ВН_003МЛ от 13.08.2024 г. на кмета на район „Младост“ при Община Варна и преписката е върната на административния орган за произнасяне по Заявление на В. С. Д. от 10.07.2024 г., съобразно дадените в мотивите на това съдебно решение, указания по тълкуването и прилагането на закона. С решението Община Варна е осъдена да заплати на Националното бюро за правна помощ 100, 00 лв. адвокатско възнаграждение по допусната правна помощ в полза на Д.. В касационната жалба се твърди неправилност на решението. Наведени са всички основания по чл. 209, т. 3 АПК - съществени нарушения на съдопроизводствените правила, допуснати от съда, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Касаторът иска отмяна на решението и отхвърляне на жалбата на Д. против отказ за промяна на настоящ адрес, обективиран в писмо, изх. рег. № ПНО23000311ВН_010ВН_003МЛ от 13.08.2024 г. на кмета на район „Младост“ при Община Варна. Не претендира разноски за настоящото производство. Ответникът – В. С. Д. с [ЕГН] оспорва основателността на касационната жалба, по съображения в писмен отговор от 18.06.2025 година. Иска отхвърлянето й. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд установява, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт и от надлежна страна, поради което приема, че е процесуално допустима. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав като обсъди твърдените в касационната жалба пороци на обжалваното решение и извърши проверка за неговата валидност, допустимост и съответствието му с материалния закон, приема, че касационната жалба е основателна. Съображенията за този решаващ извод са следните: Производството по адм. дело № 1909/2024 г. по описа на Административния съд – Варна е образувано по жалба на В. С. Д. против писмо, изх. рег. № ПНО23000311ВН_010ВН_003МЛ от 13.08.2024 г. на кмета на район „Младост“ при Община Варна, с което по негово заявление, кметът на района му е отказал промяна на настоящ адрес и извършване на адресна регистрация на лицето В. С. Д. на адрес- [заличен текст]. Съдът е установил от фактическа страна, че Д. изтърпява наказание „доживотен затвор“ в Затвора в [населено място], като личните му документи са с изтекъл срок на валидност. Установил е също, че преди да започне изтърпяване на наложеното му наказание, лицето е с адресна регистрация по постоянен и настоящ адрес в гр. Варна, [адрес]. С влязло в законна сила Решение № 4853/13.05.2024 г. по адм. дело № 502/2023 г. по описа на Административния съд – Варна е прогласена нищожността на изричен отказ за промяна на постоянен адрес, обективиран в писмо, рег. № АУ011553ВН_003ВН от 15.02.2023 г., издаден от директора на дирекция „Информационно и административно обслужване“ при Община Варна и преписката е върната на кмета на Община Варна за произнасяне по Заявление на Д., рег. № АУ011553ВН/02.02.2023 година. След връщане на административната преписка, кметът на Община Варна изпратил писмо до Д. (изх. рег. № ПНО23000311BH_007BH/28.06.2024 г. – л. 74 от първоинстанционното дело), с което го информирал, че не е възможно извършването на адресна регистрация на адреса на [заличен текст], указал му възможността да поиска регистриране по друг постоянен адрес и му изпратил бланка-заявление за постоянен адрес. На 10.07.2024 г. Д. подал до кмета на Община Варна нова молба-заявление, рег. № ПНО23000311BH_008BH (л. 78-79, пак там), с която поискал промяна на неговия настоящ адрес. С писмо, изх. рег. № ПНО23000311BH_010BH/15.07.2024 г. (л. 80 от първоинстанционното дело) директорът на дирекция „ Информационно и административно обслужване“ при Община Варна, на основание чл. 31 АПК, изпратил преписката на кмета на район „Младост“ при същата община, в който район се намира [заличен текст]. За това процесуално действие Д. е уведомен с писмо от 15.07.2024 г. – л. 81. Съгласно Удостоверение за настоящ адрес (л. 17 от административната преписка), към 25.07.2024 г. Д. има заявен последен настоящ адрес в гр. Варна, [адрес]. Със Заповед № 2407/20.06.2012 г. на кмета на Община Варна са овластени районните кметове на райони „Одесос“, „Приморски“, „Младост“, „Владислав Варненчик“ и „Аспарухово“ да съставят комисии по райони, които да извършват проверка на обстоятелствата и да дават становища за адресна регистрация на лица, които не могат да представят документ по ал. 92, ал. 2 ЗГР – л. 20 от административната преписка. На 01.08.2024 г. такава комисия, назначена със Заповед № 214/25.07.2024 г. на кмета на район „Младост“ при Община Варна (л. 19 от административната преписка), провела заседание, завършило с даването на становище - да не се извършва поисканата от Д. промяна на адресна регистрация по настоящ адрес – Протокол № 1 от 01.08.2024 г. (л. 5 от административната преписка). В протокола от заседанието на комисията е посочено, че въпреки факта на открит административен адрес на [заличен текст] на [улица], поземлен имот (ПИ) с идентификатор 10135.3513.1798 по Кадастралната карта и кадастралните регистри (КККР) на гр. Варна (същият е включен в Националния класификатор на настоящите и постоянните адреси в Република България), [заличен текст] няма статут на жилищна страда. На 13.08.2024 г. кметът на район „Младост“ при Община Варна е издал оспорения пред първата инстанция отказ за промяна на настоящ адрес. При така установената фактическа обстановка, административният съд е приел от правна страна, че оспореният индивидуален административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма по чл. 59 АПК и при липса на допуснати нарушения на административнопроизводствените правила от категорията на съществените. Преценил е, че оспореният административен акт е издаден в нарушение на приложимите материалноправни разпоредби. Преценил е неприложимост по казуса на изискването по чл. 92, ал. 2 ЗГР за представяне от заявителя, при промяна на настоящ адрес, на доказателства за право на собственост или учредено право на ползване, или дадено съгласие от собственика на имота, заявен като настоящ адрес. Тълкувал е нормата на чл. 26, ал. 1 и на чл. 31, ал. 5 от Конституцията на Република България. Счел е, че Д. не е лишен от право на адресна регистрация в [заличен текст], където до края на живота си ще изтърпява наложено му наказание. Посочил е, че няма нормативна уредба, която да отнема или ограничава упражняването на това право на лишените от свобода. Приел е, че в ЗГР е налице празнота относно адресната регистрация на лишените от свобода. Позовал се е на нормата на чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА). Мотивирал се е, че след като законодателят е предвидил изключения от общото правило по чл. 92, ал. 2 ЗГР (уредени в чл. 99, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 ЗГР; чл. 99б, ал. 4 ЗГР), адресната регистрация на лишени от свобода, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ представлява особен случай, който изключва правоприлагането на посоченото общо правило. Счел е, че макар затворът да няма отредено устройствено предназначение на жилищна сграда, Д. ще живее в него до края на живота си. Аргументирал се е, че щом затворът служи за живеене, въпросът дали сградата е жилищна е правноирелевантен. Изложил е доводи, че затворът отговаря на изискването по чл. 94, ал. 1 ЗГР, във вр. с чл. 89 от с.з. Допълнил е, че при промяна на местоживеенето, респективно при промяна на настоящ адрес, всеки български гражданин има право, но и задължение да поиска регистриране на тази промяна. Посочил е, че бездействието да се спази това задължение представлява административно нарушение по чл. 116, ал. 2 ЗГР. Мотивиран така, съдът е постановил обжалвания в настоящото производство резултат. Върховният административен съд преценява обжалваното решение като неправилно. Решението е постановено при неправилно приложение на материалния закон - чл. 209, т. 3, предл. първо АПК. Съдът е тълкувал неправилно приложимите норми от Закона за гражданската регистрация и е формирал необосновани изводи за незаконосъобразност на оспорения отказ на кмета на район „Младост“ при Община Варна. Гражданската регистрация на физическите лица в Република България е съвкупност от данни за едно лице, които го отличават от другите лица в обществото и семейството му ( чл. 1, ал. 3 ЗГР) и се извършва чрез вписване на събитията раждане, брак и смърт в регистрите на актовете за гражданско състояние и вписване на лицата в регистъра на населението. Вписването на лицата в регистъра на населението се извършва чрез данните, изброени в чл. 25 ЗГР, като част от тях е и адресната регистрация на лицето. Адресната регистрация е отразяване на постоянния и настоящия адрес на лицето в регистъра на населението. чл. 91 ЗГР. Понятието "адресна регистрация" е съставено от термините адрес и регистрация. Съгласно чл. 89, ал. 1 ЗГР, адресът е еднозначното описание на мястото, където лицето живее или където то получава кореспонденцията си. Не всеки адрес, обаче е адрес за адресна регистрация на лицата, а само този /тези, които са определени за извършване на адресна регистрация на тях от кмета на съответната община - чл. 89, ал. 5 ЗГР. По аргумент от разпоредбите в чл. 92, правилото е, че за постоянен и/или настоящ адрес на едно лице може да служи жилищен имот. Следователно адрес за адресна регистрация е жилищен имот, който е определен от кмета на съответната община за адресна регистрация. Съгласно чл. 93, ал.1 ЗГР, постоянният адрес се избира от лицето, а настоящият адрес според легалната дефиниция на понятието, е адресът, на който лицето живее - чл. 94, ал. 1 ЗГР. Адресната регистрация се заявява от лицето и се извършва от кмета на общината, района или на кметството - чл. 92, ал. 1 ЗГР, като за извършването й лицето трябва да докаже правно основание за ползването на имота за жилищни нужди, както и съгласие на собственика, в случаите, в които лицето не е собственик на имота, или лицето да е в определената по закон родствена връзка със собственика или ползвателя на имота. Тоест, за да се извърши адресна регистрация на адрес, посочен от лицето, този адрес е необходимо да е адрес за адресна регистрация и лицето да докаже едно от основанията, изброени в закона за ползването за жилищни нужди на имота, находящ се на този адрес. Постоянният и настоящият адрес на лицата могат да бъдат променяни съгласно разпоредбите в Раздел II "Промяна на адрес" ЗГР. Промяната се заявява от лицето чрез заявление ( за постоянен адрес) и адресна карта ( за настоящ адрес), до органите по чл. 92, ал.1 в общината по новия адрес на лицето. В раздела са предвидени специални норми за определени групи лица, както следва: Член 99, ал. 2, изречение второ ЗГР регламентира пред кой орган подават адресната карта, българските граждани, живеещи в чужбина. В чл. 99, ал. 4 ЗГР касае местата за временен подслон, като хотел, мотел, почивен дом или друго място за подслон. Наред със забраната, тези места да бъдат адреси за адресна регистрация, законодателят е предвидил изключение от тази забрана,ЗГР, но само за определен срок - не повече 4 месеца. В ал. 3 на същия е предвидено задължение за лицата, предоставящи подслон в места за подслон, да регистрират в специални книги отседналите в тези места - чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗГР. Специална е и нормата чл. 99, ал.5, изречение първо ЗГР, тъй като има определен кръг адресати и това са децата, настанени в социални и интегрирани здравно-социални услуги за резидентна грижа. С изречение първо на разпоредбата законодателят е създал фикция, че адресът на услугата за резидентна грижа за ползващите я деца, е настоящият им адрес, а с изречение второ на същата алинея специално е уредено, за кого е задължението за подаване на адресните карти за тези деца. В чл. 99, ал. 6 ЗГР също е регламентирана специална норма, обхващаща групата на непълнолетни лица, обучаващи се в училища в населено място, различно от постоянния и настоящия адрес на родителите. В конкретния случай е установено от представените по делото документи ( служебно издадени от длъжностно лице при Община Варна, Удостоверение за постоянен адрес и Удостоверение за настоящ адрес и двете издадени на 25.07.24 г.), че Д. има заявен последен постоянен адрес и последен настоящ адрес в гр. Варна, [адрес]. В конкретния случай, спорният въпрос е - може ли за Д. да се впише промяна на настоящия му адрес - от последния заявен от него на адреса на Затвора - [населено място], заради пребиваването му и получаване на кореспонденцията му от 10 години там - в Затвора [населено място]. От данните по делото е ясно, че Д. не попада в кръга лица, обхванати от хипотезите на специалните норми в раздел II ЗГР. Случаят на Д. не е и подобен на уредените с тези специални норми, поради което нито една от тях не може да се приложи по аналогия за разрешаването му. В ЗГР не е регламентирана специална норма, приложима за осъдените, настанени в местата за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Следва да се прецени, дали уреденият общ случай в ЗГР е приложим към настоящия, което налага отговор на следните въпроси - адресът на Затвора - [населено място] отговаря ли на кумулативните изисквания на закона да бъде настоящ адрес и дали настаняването на Д. там, е основание за промяна на настоящия му адрес. Макар и да има административен адрес, адресът на Затворът - [населено място ] не е определен от кмета на Община Варна за адрес, на който може да се извърши адресна регистрация. По делото не са ангажирани доказателства за това обстоятелство. Макар и да разполага с необходимите жилищни и битови помещения (чл. 43, ал. 2 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража) и в този смисъл да осигурява подслон на настанените там, затворът не е нито място за живеене, нито място за подслон по смисъла на ЗГР, а е място за лишаване от свобода и поправително въздействие - чл. 40 и сл. от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража. Д. е настанен в Затвора - [населено място] съгласно чл.47 и сл. от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража в качеството му на осъден, за изтърпяване на наказанието, а не за осигуряване на подслон. Следователно, не е налице нито една от кумулативните предпоставки на ЗГР, за да се извърши регистрация по настоящ адрес на Д. на адреса на Затвора-[населено място]. Настаняването в затвор за изтърпяване на наказание не е основание за промяна на адресната регистрация на настанения там осъден. Съгласно чл. 58, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, осъдените се разпределят в местата за лишаване от свобода по ред, определен от главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" съобразно възможността да изтърпяват наказанието най-близо до постоянния си адрес и изискването на чл. 43, ал.4. Следователно, настаняването в затвор не е основание за промяна на постоянния адрес на осъдения, а именно постоянният адрес на осъдения е един от критериите за разпределянето му в конкретното място за лишаване от свобода. Като е стигнал до други изводи, административният съд неправилно е тълкувал и приложил закона в резултат на което е постановил неправилно решение. Във връзка с доводите на Д. за неоснователност на касационната жалба, наведени в негово Становище с вх. № 11913/18.06.25 г. във Върховния административен съд, следва да се посочи следното: Доводите му за приложимост на конкретни разпоредби от ЗГР към неговия случай са обсъдени по-горе в мотивите на настоящото решение. Основният довод на Д. е, че е без валидна лична карта и това положение не му позволява извършването на правни действия. Този довод не е релевантен за настоящия спор. Настоящият адрес като част от адресната регистрация на едно лице не се вписва в личната карта на българските граждани. Съгласно чл. 26, ал.1 от Закона за българските лични документи, постоянният адрес е този, който се съдържа като част от данните в личната карта на български гражданин. Постоянният, а не настоящият адрес се посочва и в заявлението по чл. 18, ал.1 ЗБЛД за издаване на лична карта. По гореизложените съображения, обжалваното решение следва да се отмени като неправилно, а вместо това се постанови друго по съществото на спора, с което се отхвърли жалбата на Д. срещу оспорения отказ на кмета на район "Младост" при Община Варна. По тези съображения и на осн. чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ АПК и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия