Определение № 223 от 10.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 1004/2018 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Подадена е частна жалба от адв.П. К. против определение № 3952/01.12.2017г. по в.гр.д. № 6089/2016г. на Софийски апелативен съд, 10 състав, с което е отхвърлена молбата на частната жалбоподателка за изменение на решение № 1612/07.7.2017г. по с.гр.д. в частта за разноските като бъде осъдено ЗД [фирма] да й заплати възнаграждение по чл.38,ал.2 ЗА за въззивна инстанция в размер на 2 988лв. В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Моли се за отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на друг за уважаване на молбата по чл.248 ГПК. Ответникът по частната жалба не е подал писмен отговор. Настоящият състав на ВКС намира, че частната жалба е допустима – подадена от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.2 ГПК. Разгледана по същество същата е неоснователна. Производството по в.гр.д. № 6089/2016г. на САС е приключило с решение № 1612/07.7.2017г., с което частично е било отменено първоинстанционното решение и вместо него застрахователят е бил осъден да заплати допълнително на всеки един от въззивниците В. Д. А., С. Н. Н. и на Д. Н. А. по още 10 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Н. Ф. А. при ПТП и частично е било потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете по чл.226, ал.1 КЗ / отм./ срещу ЗД [фирма] на В. Д. А., С. Н. Н. и на Д. Н. А. за разликата над уважените размери до предявените като частични искове при обща претенция по всеки иск от 200 000лв., а така също ЗД [фирма] е било осъдено да заплати на адв.К. сумата от 292,54лв., адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. С молба от 06.10.2017г. адв.К. е поискала изменение на въззивното решение в частта за разноските като е изложила, че то неправилно е било определено от САС в размер на 292,54 лв., а не в действителния размер от 2 988лв. с ДДС. С обжалваното определение САС е оставил без уважение молбата по чл.248 ГПК. Горната установеност налага следните правни изводи: На осн. чл.38, ал.2 ЗА ако страната, в чиято полза е решен един спор е била представлявана в производството от адвокат, който й е оказал безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.1 ЗА, то същият процесуален представител има право на адвокатско възнаграждение, дължимо от насрещната страна. В случая съобразно договор за правна помощ и съдействие и пълномощно от 16.03.2015г., пописани от В. Д. А., С. Н. Н. и на Д. Н. А., последните са били представлявани пред СГС и САС от адв.П. К.. Нито в пълномощното, нито в договора е обективирана воля процесуалното представителство да се осъществи в някоя от хипотезите на чл.38, ал.1 ЗА: лица, които имат право на издръжка; материално затруднени лица; роднини, близки или на друг юрист. Следователно не може да се приеме, че защита е била възложена, респ. поета от адвоката при условията на чл.38 ЗА. Поради което и поисканото адвокатско възнаграждение не се дължи от застрахователя. Макар и поради съображения различни от изложените във въззивното определение последното следва да се потвърди. Водим от горното, Върховният касационен съд