Определение № 14023 от 30.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11825/2024 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 60, ал. 8 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на председателя на Комисията за защита на потребителите (КЗП) срещу Определение № 24183 от 20.11.2024 г. на Административен съд София-град по адм. дело № 11377/2024 г. С обжалваното определение е отменено Разпореждане за допускане на предварително изпълнение на Заповед № 5130/13.11.2024 г. на председателя на Комисията за защита на потребителите. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно, поради нарушение на материалния закон. Твърди неправилност на обжалваното определение, тъй като счита, че не е налице противопоставим на обществения интерес интерес за дружеството. Прави искане съдът да отмени определението и вместо него да отхвърли подадената жалба срещу разпореждането за допускане на предварително изпълнение на акта. Ответникът по частната жалба –„Кредисимо“ ЕАД, чрез процесуален представител, изразява становище за неоснователност на жалбата и претендира присъждане на направените по делото съдебни разноски. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение първоинстанционният съд е приел от фактическа страна следното: Със Заповед № 5130/13.11.2024 г. на председателя на КЗП на „Кредисимо“ ЕАД е забранено да използва заблуждаваща нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68е, ал. 2, предл. трето, вр. чл. 68г, ал. 4, вр. чл. 68в от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), а именно – чрез премълчаване, че в посочения в Стандартния европейски формуляр (СЕФ) „Общ размер на кредита“ не се включва възнаграждението за поръчителство, дружеството да не предоставя своевременно съществена за избора на потребителя информация относно действителния „Общ размер на кредита“. Административният орган е допуснал предварително изпълнение на заповедта по реда на чл. 60, ал. 1, АПК, с цел да се защитят важни държавни и обществени интереси, като е изложил следните съображения: забранената търговска практика е увреждаща за икономическите интереси на потребителите и моменталното й преустановяване не е препоръчително или желателно, а абсолютно задължително. Потребителите на бързи кредити може да се разделят на две групи. Първата група са хора, които се нуждаят спешно от финансов ресурс, който обикновено се ползва за покриване на най-неотложните и текущи нужди до заплата, като заплащане на битови сметки, прехрана и въобще само за онези блага, които са най-необходими за нормалното съществуване на едно човешко същество. Втората група са хора, които поради лоша кредитна история или поради несигурност и нерегулярност на техните доходи, не биха могли да се възползват от кредитите на банковите институции. Важното в случая, че и за двете групи може да се каже със сигурност, че са хора, чието моментно финансово състояние е толкова тежко, че или не виждат друга възможност, или изпитват срам да потърсят помощта на близки и познати и няма друго решение, освен да прибягнат до услугите на някоя от фирмите за бързи кредити. Респективно, касае се за хора в неблагоприятна житейска ситуация, за които всеки лев е важен. За тези хора е особено важно да не се опорочава преценката им за икономическите последствия от сделката, като не им се предоставя своевременно съществена за техния избор информация. Описаната нелоялна заблуждаваща търговска практика несъмнено е в състояние да вкара тези хора в изключително тежка ситуация, на безизходица. Очевидна е и волята на законодателя, който не случайно е уредил задължението на кредитора да предоставя ясна, точна и разбираема за потребителя информация относно крайната цена на кредита, именно с цел защита на икономически по-слабата страна в правоотношението. В случая, с несвоевременното предоставяне на съществена за избора на потребителя информация кредиторът препятства потребителя при сравняване на различните пазарни предложения и вземане на информирано решение за сключване на сделка. Въз основа на тези факти от правна страна първоинстанционният съд е обосновал извод за незаконосъобразност на разпореждането за допускане на предварително изпълнение на административния акт, поради което го е отменил. Определението е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 1 АПК в административния акт се включва разпореждане за предварителното му изпълнение, когато това се налага, за да се осигури животът или здравето на гражданите, да се защитят особено важни държавни или обществени интереси, при опасност, че може да бъде осуетено или сериозно затруднено изпълнението на акта или, ако от закъснението на изпълнението може да последва значителна или трудно поправима вреда. Административният орган не би могъл да обоснове наличието на някое от визираните в чл. 60, ал. 1 АПК условия за допускане на предварително изпълнение без да отчете характера на обществените отношения, предмет на регламентация. Но за да е законосъобразно допуснатото предварително изпълнение е необходимо не актът да засяга особено важни обществени интереси, а предварителното му изпълнение да бъде единствената мярка, която може да обезпечи неговото изпълнение преди влизането му в сила, защото в противен случай ще се засегнат особено важни обществени интереси. Предварителното изпълнение е изключение от правилото, че на изпълнение подлежат само влезлите в сила административни актове. Като всяко изключение то се прилага при стриктно, ограничително тълкуване на разрешаващата го правна норма. С оглед на това не може да се приеме по аналогия, че целта на административния акт е и основание за неговото предварително изпълнение. Административният орган е следвало да изложи конкретни и ясни мотиви за необходимостта от предварително изпълнение в съответствие с изискванията на закона. В случая той не е мотивирал необходимостта от предварителното изпълнение на акта с конкретни предпоставки на чл. 60, ал. 1 АПК. Видно от самия диспозитив на разпореждането, председателят на КЗП е допуснал предварително изпълнение на издадения от него акт по реда на чл. 60, ал. 1 АПК с цел да се защитят важни държавни и обществени интереси. Анализът на така цитирания диспозитив води до извод, че административният орган се е позовал на основание, което не кореспондира с нормативно регламентираните такива в чл. 60, ал. 1 АПК. В тази връзка следва да се отчете наличието на съществена разлика между предпоставките, установени в правната норма и тази, посочена от административния орган. Административният орган не е съобразил, че законодателят е поставил изискването държавният и общественият интерес да е не само важен, но да е особено важен, което следва да се тълкува в смисъл на твърде много значим. В този смисъл правилен е изводът на АССГ, че председателят на КЗП се е позовал на несъществуващо правно основание, доколкото е постановил разпореждане за допускане на предварително изпълнение на административния акт, посочвайки наличието на важни държавни и обществени интереси, а не на нормативно изискуемите – особено важни държавни или обществени интереси. Аргументите на жалбоподателя, свързани с въпроси по съществото на спора, са неотносими при преценка законосъобразността на оспорения съдебен акт, доколкото не обуславят различна оценка на основанията за предварително изпълнение. По изложените съображения доводите на частния жалбоподател за неправилност на обжалваното определение са неоснователни и същото като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора претенцията на ответника за присъждане на направените пред касационната инстанция разноски е допустима, но неоснователна, поради липса на надлежни доказателства, които да удостоверяват извършването на съдебни разноски за настоящата инстанция. По изложените съображения искането за присъждане на разноски в касационното производство се явява недоказано и като такова следва да се отхвърли. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд