Определение № 100 от 05.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 930/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК във вр. с чл.248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба от М. Г. К. и В. Т. К., чрез адв.Л.Г. срещу определение №419 от 10.02.2020г., в.гр.д.№2720/2019г. на Апелативен съд- София, с което е оставена без уважение тяхната молба по чл.248 ГПК за допълване на постановеното по делото решение №2696/04.12.2019г. в частта за разноските, чрез присъждане на процесуалния им представител на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ във въззивното производство по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. Частните жалбоподатели излагат доводи за неправилност на обжалваното определение, като постановено в нарушение на закона, като претендират да бъде отменено и вместо него да бъде уважено искането им за присъждане на разноски съобразно изхода на спора. Ответникът по жалбата ЗД „Бул Инс“ АД не представя отговор в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – депозирана е от надлежна страна в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл.275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество. С постановеното по делото решение №2696/04.12.2019г. е потвърдено решение №138/08.01.2019г. по гр.д.№6611/2017г. по описа на Софийски градски съд, с което е осъден застрахователят ЗД „Бул Инс“ АД да плати на М. Г. К. и на В. Т. К. на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ вр. чл.45 ЗЗД суми от по 160 000 лева на всеки, ведно със законната лихва, считано от 09.04.2017г. до окончателното заплащане, представляващи обезщетение за претърпените от ПТП, реализирано на 06.12.2014г. на автомагистрала „Хемус“, км.387, неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта на дъщеря им И. В. К., като са отхвърлени исковете за разликата до пълния им претендиран размер от по 250 000 лева. С молба от 19.12.2019г., подадена в срока по чл.248, ал.1 ГПК от ищците, е направено искане за допълване на решението в частта за разноските чрез присъждане на разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК- адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. с оглед отхвърляне на въззивната жалба на ответника ЗД „Бул Инс“ АД и потвърждаване на решението в осъдителната му част /за сумите от по 160 000 лева застрахователно обезщетение/. С обжалваното определение съдът приема, че молбата по чл.248 ГПК е допустима, но е неоснователна. Излага тезата, че при отхвърляне на въззивните жалби, подадени от двете страни, т.е. при потвърждаване изцяло на първоинстанционното решение, няма основание за присъждане на разноски за въззивната инстанция. С оглед изложената фактическа обстановка, настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното определение е неправилно и следва да се отмени, като искането на ищците за присъждане на разноски следва да се уважи. На основание чл.78, ал.1 ГПК при уважаване на исковите претенции ищците имат право на заплатените съдебни разноски, вкл. адвокатско възнаграждение за един адвокат, ако са имали такъв. Когато процесуалният представител е оказал безплатна правна помощ и съдействие в хипотезата на чл.38, ал.1 ЗАдв, той има право на адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като съдът осъжда другата страна да го заплати /чл.38, ал.2/. В настоящия случай първоинстанционното решение е обжалвано и от двете страни в различните му части, и двете въззивни жалби са намерени за неоснователни и първоинстанционното решение е изцяло потвърдено, вкл. в частта, с която са уважени исковите претенции до размер от по 160 000 лева за всеки от ищците. Няма спор, че във въззивното производство ищците са представлявани от адвокат Л. Г., с който имат сключен договор за безплатна правна защита и съдействие като лица от кръга по чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. В качеството им на ответници по въззивната жалба на ЗД „Бул Инс“ АД, с която е обжалвано решението на СГС в осъдителната му част, М. и В. Кабакчиеви имат право на съответна част от направените разноски във въззивното производство, респ. процесуалният им представител има право на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. Обстоятелството, че е изцяло потвърдено първоинстанционното решение не обосновава различен извод, като ответникът ЗД „Бул Инс“ АД в качеството му на ответник по тяхната въззивна жалба срещу решението в отхвърлителната му част също има право на съответна част от направените съдебни разноски. Не може да бъде споделен изводът на въззивния съд, че след като се потвърждава изцяло първоинстанционното решение няма основание за разпределение на направените от страните разноски, поради което те следва да останат в тяхна тежест така както са ги сторили. Всяка от страните има право на разноски с оглед изхода на спора, като съдът е длъжен да се произнесе по искането за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция /чл.81 ГПК/. Воден от гореизложените съображения настоящият съдебен състав намира за основателно искането по реда на чл.248 ГПК за допълване на въззивното решение в частта на разноските чрез присъждане на процесуалния представител на ищците на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАДв в размер на 8 358.40 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение