Определение № 392 от 21.08.2026 г. на ВКС по н. д. № 757/2026 г.

Производството пред ВКС е по реда на чл.351, ал.6 от НПК. Образувано е по частна касационна жалба от Х. А. Х. и Ф. А. Х. – подсъдими по ВНОХД № 20253600600471/26 г., по описа на Окръжен съд – Шумен, чрез защитника адвокат С. Б. от АК – Шумен, срещу разпореждане № 600/30.12.2025 г. на съдията-докладчик по делото, с което е върната касационната им жалба (вх. № 7657/29.12.2025 г.) против Решение № 258/15.12.2025 г., постановено по посоченото ВНОХД, поради необжалваемост на атакувания съдебен акт. В частната касационна жалба са изложени съображения, че в атакуваното разпореждане е направена неправилна преценка за необжалваемост на въззивното решение по касационен ред, както и че конкретният въззивен акт, доколкото с него се налагат по-тежки наказания от индивидуализираните от първоинстанционния съд и се увеличават размерите на присъдените обезщетения по предявените граждански искове, представлява нова присъда, поради което подлежи на касационна проверка съгласно чл.346, т.2 от НПК. Претендира се отмяна на обжалваното разпореждане и даване на указания от ВКС за администриране на касационната жалба и изпращане на касационната инстанция за разглеждането й по същество. Направено е особено искане ВКС да разпореди спиране на изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода спрямо подсъдимия Ф. Х., като постанови освобождаването му до приключване на производството по делото. Същото е аргументирано с доводи за очевидни и тежки процесуални нарушения, допуснати от въззивния съд, явно неправилно приложение на закона и реална опасност от изтърпяване на наказанието преди произнасянето на ВКС, както и причинени от задържането служебни затруднения на подсъдимия. Върховният касационен съд, след като обсъди материалите по делото и в рамките на законовите си правомощия, намира следното: На първо място следва да се очертае предметът на настоящата касационна проверка, която съгласно Разпореждане № 2033/18.08.2026 г. на председателя на трето н.о. на ВКС е по реда на чл.351, ал.6 от НПК относно преценка законосъобразно ли е разпореждането, с което е върната касационната жалба на подсъдимите против Решение № 258/15.12.2025 г., постановено по ВНОХД № 20253600600471/26 г. по описа на Окръжен съд – Шумен. Поради това настоящият касационен състав не може да вземе отношение по наведените доводи за касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК – съществени нарушения на процесуалните правила, неправилно нарушение на закона и явна несправедливост на наложените наказания при постановяване на въззивното решение, за да прецени налага ли се освобождаване на подсъдимия от местата за лишаване от свобода съобразно особеното искане в частната касационна жалба. Доколкото същото е обвързано с допълнителни доводи за възникнали за подсъдимия служебни причини (необходимост от осъществяване лично на обществен транспорт, назначаване на работници и участие в обществена поръчка), особеното искане също се преценява като неоснователно поради особеностите на настоящото съдебно производство, в което не могат да се събират доказателства, включително за твърдените обстоятелства. Искането би могло да бъде отправено като такова за прекъсване изпълнението на наказанието по смисъла на чл.176 и сл. от Глава тринадесета от ЗИНЗС („Освобождаване от местата за лишаване от свобода“), но на този етап не следва да бъде уважено. Подадената частна касационна жалба срещу разпореждането за връщане на касационната жалба е допустима съгласно чл.351, ал.6 от НПК, но разгледана по същество е неоснователна. Разпореждането на съдията - докладчик от въззивния съд, с което е върната касационната жалба на двамата подсъдими срещу въззивното решение на ОС – Шумен е правилно и законосъобразно, тъй като въпросният съдебен акт не подлежи на касационна проверка и жалбата срещу него е недопустима. Съгласно разпоредбата на чл.351, ал.5, т.3 от НПК, съдията от въззивния съд връща на подателите им касационните жалби, подадени чрез същия съд, които не подлежат на разглеждане по касационен ред. Такава е върнатата касационна жалба, за която в оспореното разпореждане съдията от въззивната инстанция е изложил изводими от нейното съдържание правилни съображения в подкрепа на тезата, че се касае за жалба срещу необжалваем съдебен акт на въззивната инстанция, тъй като не представлява нова присъда, както се сочи в частната касационна жалба, а въззивно решение по смисъла на чл.32, ал.1, т.2 от НПК, което е извън процесуалните хипотези в чл.336 от НПК за постановяване на нова въззивна присъда. За да е налице нова присъда, необходимо е въззивната инстанция да е решила делото в обратна насока от първоинстанционния съд относно въпросите за виновността и отговорността на подсъдимите. В процесния случай обективираната в съдебните актове на първата и на въззивната инстанция преценка за виновността на двамата подсъдими, ерго за доказаност на обвиненията срещу тях изцяло съвпада. Това обуславя постановяването на въззивно решение, както правилно е процедирала въззивната инстанция, а не нова присъда, както неоснователно сочат касаторите. С атакуваното въззивно решение е изменена първоинстанционната присъда относно: 1. наказанията (наложените на подсъдимия Х. Х. наказания лишаване от свобода за хулиганство по чл.325, ал.2, вр. ал.1 от НК и причиняване на средна телесна повреда по чл.129, ал.1 от НК, както и общото наказание по чл.23 от НК са увеличени, а спрямо подсъдимия Ф. Х. е отменено приложението на чл.55 от НК, като наказанието пробация, наложено поотделно за хулиганство по чл.325, ал.2, вр. ал.1 от НК и за закана с убийство по чл.144, ал.3 от НК, е заменено с лишаване от свобода, като е отменено условното осъждане и е постановено общото наказание лишаване от свобода по чл.23 и чл.25 от НК да бъде изтърпяно ефективно); 2. размера на присъдените обезщетения на гражданските ищци са увеличени и 3. разноските и дължимите държавни такси върху размера на присъдените обезщетения също са увеличени. Присъдата на първоинстанционния съд е потвърдена в останалата част. Следователно относно виновността на подсъдимите не е налице различно произнасяне на предходната съдебна инстанция, което да предпостави допустимостта на касационната проверка. В разпоредбата на чл.346 от НПК е посочен предметът на касационното обжалване, съобразно видовете съдебни актове, които подлежат на обжалване пред ВКС, като изброяването им е изчерпателно (в този см. ТР №5/2018 г. на ОСНК на ВКС) и въззивните решения на окръжния съд не са между тях. Неоснователен е доводът, че връщането на касационната жалба и липсата на възможност делото да бъде разгледано от трета съдебна инстанция нарушават правото на подсъдимите на справедлив процес и на ефективно обжалване по смисъла на чл.6,§1 от ЕКПЧ и чл.56 от Конституцията. На първо място, ЕКПЧ не установява право на триинстанционно разглеждане на наказателното дело. Релевантната гаранция се съдържа в чл. 2, § 1 от Протокол № 7 към Конвенцията, съгласно който всеки, признат за виновен в извършването на престъпление, има право осъждането или наказанието му да бъдат преразгледани от по-висшестоящ съд. Следователно конвенционният стандарт изисква осигуряване на контрол от по-горна съдебна инстанция, но не и последователно разглеждане на делото от три съдебни инстанции. Когато първоинстанционната присъда е била предмет на въззивна проверка, както е в случая, изискването за двустепенност на съдебния контрол по принцип е изпълнено. От чл. 2 от Протокол № 7 към ЕКПЧ не може да бъде изведено самостоятелно право на подсъдимия въззивното решение непременно да бъде проверено и от касационна инстанция. На второ място, разпоредбата на чл.56 от Конституцията на Република България, на която се позовават жалбоподателите, също не установява безусловно субективно право всяко наказателно дело да премине през три съдебни инстанции. Създаването на Върховен касационен съд и възлагането му с чл. 124 от Конституцията на върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите не означава, че всяко конкретно дело задължително трябва да достигне до ВКС. Конституционният съд последователно приема, че Конституцията не определя задължителен брой съдебни инстанции и че инстанционността и пределите на достъпа до касационно производство се уреждат от процесуалния закон. В този смисъл особено ясно е разбирането на Конституционния съд, че чл. 124 от Конституцията има предвид върховния надзор върху съдилищата, а не изискване всички дела без изключение да бъдат разглеждани триинстанционно. Поради това законодателното установяване на изключения от принципната триинстанционност не противоречи само по себе си на Конституцията. Не на последно място, същият подход е възприет и в чл. 10, ал. 1 ЗСВ, който определя съдебното производство по наказателни дела като триинстанционно, но изрично допуска отклонение от този модел - „освен ако в закон е предвидено друго“. Следователно триинстанционността представлява общ законодателен модел, а не абсолютно и неограничимо право на страната всяко дело непременно да бъде разгледано от три съдебни инстанции. Обстоятелството, че въззивният съд е изменил първоинстанционната присъда, без да бъде преодоляно самото осъждане на подсъдимите, не означава, че те са били лишени от правото им на инстанционен съдебен контрол. Осъждането им е било предмет на проверка от въззивен съд, който е разполагал с правомощия да провери правилността на първоинстанционния съдебен акт както от фактическа, така и от правна страна. Именно тази проверка осъществява изисквания от чл. 2, § 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ контрол от по-горна юрисдикция. По изложените съображения обжалваният от подсъдимите съдебен акт не попада в тези категории, тъй като се касае за въззивно изменително решение по въззивно наказателно дело от общ характер, което е необжалваемо по силата на закона независимо, че с него се утежнява наказателноправното положение на подсъдимите относно наложените наказания, присъдените обезщетения и разноските. Касационната жалба срещу такова решение не подлежи на разглеждане по касационен ред, поради което се явява недопустима и правилно е върната на подателите й на основание чл.351, ал.5, т.3 от НПК. Водим от горното и на основание чл.351, ал.6 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение