Определение № 2064 от 10.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2484/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Г. В. В., подадена чрез назначения му от съда особен процесуален представител адв. Б. З. срещу определение № 471/02.05.2023 г., постановено по частно възз. гр. дело № 319/2023 г. на Великотърновския окръжен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение № 50/22.02.2023 г. по гр. дело № 64/2023 г. на Луковитския районен съд, с което е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело, образувано по искова молба на жалбоподателя срещу Ловешкия районен съд. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение. В инкорпорираното в частната касационна жалба изложение, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: уредените права на страните в съдебните производства по реда на ГПК, изключват ли проявата на каквото и да било неблагоприятно третиране по смисъла на ЗЗДискр от страна на съда по делото, при установената в ГПК равна възможност на всяка страна да обжалва актовете на съда. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. От страна на жалбоподателя се навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се излагат съображения и доводи за очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. В тази връзка, като се акцентира върху твърденията в исковата молба, че касаторът-ищец е бил третиран различно от ответния Ловешкия районен съд, в сравнение с друго лице лишено от свобода – М. С. С., се поддържа, че като не е разгледан по същество от съда правния спор по исковете по чл. 71, ал. 1, т.т. 1-3 от ЗЗДискр, в нарушение на чл. 6, ал. 1 от ЕКПЧОС на жалбоподателя е отказан честен, справедлив и безпристрастен процес. За да постанови обжалваното въззивно определение, окръжният съд е приел, че жалбоподателят Г. В. е предявил срещу Ловешкия районен съд искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т.т. 1-3 от ЗЗДискр. Като обстоятелства, на които се основават исковете, ищецът сочи, че е лишен от свобода поради изпълнение на наказание в затвора в [населено място]; предявил е друга искова молба по чл. 71, ал. 1 от ЗЗДискр пред ответния Ловешкия районен съд, по повод на която е било образувано гр.д. № 2193/2019 г. по описа на този съд; производството по делото е приключило пред първа инстанция и е било решено от състав на съда. Ищецът твърди, че възможността му да обжалва съдебния акт на първоинстанционния съд, от който не бил доволен, била преградена от съдията, която му указала да внесе държавна такса за въззивно обжалване в нарушение на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр. Жалбоподателят прави сравнение с други искови производства по реда на този закон, заведени от него пред други районни съдилища в страната, по които от него не е изисквана държавна такса. Посочва и друго лице, лишено от свобода – М. С. С., от когото същият съдебен състав на Ловешкия районен съд, за въззивна жалба по реда на ЗЗДискр не е изисквал заплащане на държавна такса. Ищецът счита, че недопускането до въззивна проверка на жалбата му представлявало дискриминационно отношение, което му причинило неимуществени вреди, чиято обезвреда претендира. Защитеният признак, на който се позовава жалбоподателят, е „лично положение“, изтъквайки, че други лишени от свобода (в сходно на неговото положение) са имали възможност на безплатен въззивен контрол, а той е бил лишен от такъв, с което било ограничено правото му на достъп до съд. При така изложените твърдения в исковата молба, въззивният съд на първо място напълно е споделил мотивите на първоинстанционния съд, че изложените от ищеца обстоятелства не сочели на проява, осъществяваща състава на забранена от закона дискриминация, като твърденията му в исковата молба не можели да обосноват правния му интерес от провеждането на исковото производство по чл. 71, ал. 1 от ЗЗДискр. В допълнение към тези мотиви, въззивният съд е изложил и следните свои собствени съображения за недопустимост на исковете на жалбоподателя: В производствата по гражданските дела се прилагат правилата на ГПК, които са подчинени на основни принципи – чл.чл. 2-13 от ГПК. Всички тези принципи и основни начала са залегнали и в правилата за разглеждането на делата пред съответната съдебна инстанция, включително и чрез правото на страните да се обжалва всеки акт на съда, който слага край или препятства развитието на производството. На обжалване е подлежал и актът на съда за връщането на въззивната жалба на ищеца В. по посоченото в исковата молба гражданско дело. След като указанията на съдията по съответното дело са били незаконосъобразни, ищецът е имал право да обжалва акта на съда, който прегражда по-нататъшното развитие на делото – чл. 262, ал. 3 от ГПК. Според разпоредбата на § 1, т. 7 от ПЗР на ЗЗДискр, неблагоприятното третиране е всеки акт, действие или бездействие, който пряко или непряко засяга права и законни интереси. Правото на обжалване на съдебен акт не се дава от съдията по конкретното дело, каквито са твърденията на ищеца в исковата му молба, а произтича от закона. След като е предвидена от ГПК възможността на ищеца да обжалва съдебния акт на първоинстанционния съд, от който не е бил доволен и е преграждал правото му на защита, пътят на делото не може да се прегради от съдията, който го е разглеждал, с указанията за ищеца да внесе държавна такса за въззивно обжалване. По този начин уредени правата на страните в съдебните производства по реда на ГПК, изключват проявата на каквато и да било неблагоприятно третиране по смисъла на ЗЗДискр от страна на съда или страните по делото, още по-малко по признак „лично положение“, при установената в ГПК равна възможност на всяка страна да обжалва актовете на съда. Разглеждайки конкретното дело, между конкретни страни по него, съдът няма задължение да съобразява и да дава защита на чужди права, незаявени по реда на ГПК. Поради това и твърдението на ищеца, че разпореждане на съда в производство по разглеждане на гражданско дело по реда на ГПК е проява на неблагоприятно третиране и дискриминация по ЗЗДискр спрямо страна по същото това дело, по никакъв начин не може да обоснове правен интерес от предявяване на иск по чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр за установяване на нарушение по този закон, и то конкретно против посочения ответник – Ловешкия районен съд. Твърдяното от ищеца като нарушение на процедура по ГПК при разглеждане на конкретно гражданско дело, попада извън обхвата на чл. 2 от ЗЗДискр, чиято цел е равенство в третирането и във възможностите за участие в обществения живот, а не в конкретно съдебно производство, образувано и развило се по реда на ГПК, сравнено с други такива производства. Според разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр, пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними и сходни обстоятелства. В случая, освен, че не се разкрива неблагоприятно третиране по ЗЗДискр, в исковата молба не се посочват от ищеца и такива „сравними и сходни обстоятелства“, по смисъла на ЗЗДискр. Ищецът твърди, че е бил поставен в положение на неблагоприятно третиране и неравнопоставеност спрямо други лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода, като на него му е указано по конкретно гражданско дело да внесе държавна такса за въззивно обжалване на решението, а в други съдебни производства и на други страни – не били давани такива указания. Пряката дискриминация следва да се установи след сравняване на реално настъпилите за дискриминираното лице вреди с положението на друго конкретно или хипотетично определено лице, поставено в ситуация, идентична на тази на неравно третиране, което обаче не е носител на защитния признак. Конкретните съдебни производства с конкретни страни по тях, развили се по реда на ГПК и постановените актове по процедурата или по съществото им, не могат да се приемат като такива „сравними и сходни обстоятелства“, по смисъла на ЗЗДискр. Съдебната практика по делата не може да се сочи като „сравними и сходни обстоятелства“ по смисъла на ЗЗДискр, при които да се преценява дали едно лице по конкретно гражданско дело е третирано по-неблагоприятно от друго лице и по друго конкретно дело. Или, в конкретния случай и от изложените в исковата молба обстоятелства от ищеца, по никакъв начин не може да се открои причинна връзка между защитен признак, вреда и различие в третирането. Настоящият състав на IV-то гр. отд. на ВКС намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно определение, формулираният от страна на касатора правен въпрос е обуславящ правните изводи на въззивния съд. Този въпрос обаче не е от значение за допустимостта на предявените по делото искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т.т. 1-3 от ЗЗДискр, тъй като макар правните съображения на окръжния съд, във връзка с които е поставен въпросът, да са изложени в подкрепа на решаващия извод и на двете инстанции за липса на правен интерес за касатора-ищец от воденето на тези искове, обективно те нямат отношение към тази процесуална предпоставка за допустимостта на исковете, а биха могли да са от значение единствено за тяхната основателност. Поради това и самият правен въпрос би могъл да бъде отнесен само към правния спор по същество по делото, но не е от значения за изхода на настоящото частно производство, предмет на което е процесуалната допустимост на предявените искове. Предвид гореизложеното, не е налице наведеното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, но е налице другото релевирано от него основание – по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. Това е така, защото не само съображенията на окръжния съд, а и мотивите на първостепенния Луковитски районен съд, които въззивната инстанция е споделила и с това ги е приобщила към собствените си мотиви (чл. 272, във вр. с чл. 278, ал. 4 от ГПК), обективно са такива по съществото на правния спор, а не относно допустимостта на предявените искове по чл. 71, ал. 1, т.т. 1-3 от ЗЗДискр. По въпросите дали посочените от касатора-ищец обстоятелства, на които се основават тези искове (чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК), осъществяват фактическия състав на забранено дискриминационно третиране по смисъла на ЗЗДискр, съдът следва да се произнесе с решение – след провеждане на исково производство, а не с определение за неговото прекратяване като недопустимо. Поради това, прекратяването на производството по исковете по чл. 71, ал. 1, т.т. 1-3 от ЗЗДискр от съда по съображения, че дискриминация не е налице според твърденията в исковата молба, на които се основават тези искове, съставлява очевидно нарушение на правото на ищеца на справедлив процес, закрепено в чл. 6, ал. 1 от ЕКПЧОС. По така изложените съображения, обжалваното въззивно определение, като неправилно, следва да бъде отменено и делото следва да се върне на първоинстанционния съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по разглеждането на подадената от жалбоподателя искова молба, с която са предявени исковете с правно основание чл. 71, ал. 1, т.т. 1-3 от ЗЗДискр. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение