Определение № 3472 от 08.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1492/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. Г. А. срещу определение № 73/08.03.2024 г. по в.ч.г.д. № 43/2024 г. на Търговищкия окръжен съд, с което е потвърдено определение на Поповския районен съд, с което исковата молба на Р. Г. А. срещу А. М. М., С. Е. М. и Г. А. Г. за прогласяване на нищожността на два договора от 06.08.2018 г. за дарение на / ид.ч. и за продажба на / ид.ч. от недвижим имот – дворно място и къща поради липсата на правен интерес. Насрещните страни А. М. М., С. Е. М. и Г. А. Г. в писмени отговори оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на частната жалба, като твърдят, че с влезли в сила съдебни решения са установени правата на страните по отношение на спорния имот. Частната жалба е допустима: подадена е в срок от страна по делото срещу въззивно определение, което подлежи на обжалване при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК и е редовна. Исковете са за прогласяване на привидност на договор за дарение (с н.а. № /2018) и на договор за покупко – продажба (с н.а. № /2018) на ид.ч. от съсобствен между ищеца и третия ответник, който е негов брат, имот. Ищецът твърди, че договорът за дарение е относително симулативен и прикрива договор за покупко-продажба; този договор е част от фактическия състав на договора за продажба, дарението и продажбата са сключени с цел преодоляване на изискването на чл.33, ал.1 ЗС и нарушаване на изискването на чл.66, ал.1 и двата договора противоречат на императивна правна норма, която ги прави нищожни. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното: С влязло в сила решение по гр.д. № 817/2019 г. на ПРС по отрицателен установителен иск (по чл.124, ал.1 ГПК) на ищеца по настоящото дело е признато за установено, че тримата ответници по настоящото дело, като прехвърлител и приобретатели по процесните нотариални актове, не са собственици на / част от процесния поземлен имот и на / ид.ч. от построената в него жилищна сграда, като искът е отхвърлен за разликата над / ид.ч. до / ид.ч. от жилищната сграда. С влязло в сила решение по гр.д. № 670/2022 г. на ПРС по предявен от първите двама ответници срещу ищеца иск за делба на жилищната сграда в процесния имот, е допусната делба при квоти / ид.ч. за ищеца и / ид.ч. за двамата ответници и тя е изнесена на публична продан. Според трайно установената практика на ВКС (ТР № 5/28.11.2012 г. на ОСГК на ВКС, решение по гр.д. № 627/2012 - IV и др.), ищецът би имал правен интерес от предявяването на установителни искове за нищожност единствено ако бе предявил иск за изкупуване на идеалната част, предмет на оспорените като нищожни сделки. С чл.31, ал.1 ЗС, на който се позовава жалбоподателят, не е предвидена забрана за разпореждане с притежавана от съсобственика част от недвижим имот. Като основание за осъществяване на правото по чл.33, ал.2 ЗС заинтересованите лица могат да сочат различни други основания за нищожност на договора за дарение с нарочен установителен иск като преюдициален, съединен с иска за изкупуване, напр., че договорът за изкупуване е нищожен като привиден и прикрива договор за покупко-продажба. При уважаването на такъв иск ще може а се упражни правото на изкупуване. Непредявяването на иска за изкупуване лишава от правен интерес предявяването на установителния иск. В случая такъв иск не е предявен, а правото на жалбоподателя - ищец да изкупи тази част е преклудирано още през 2019 г., доколкото видно от приложената искова молба по гр.д. № 817/2019 г. на ПРС ищецът Р. Г. А. е посочил, че е узнал за сделките през м. август 2019 г. Въззивният съд е намерил за неоснователен доводът на жалбоподателя за наличието на правен интерес с позоваването на чл.31, ал.1 ЗС, съгласно който всеки съсобственик има право да си служи с общата вещ, както и че на нито един съсобственик не е безразлично кои са останалите съсобственици с позоваване на ТР № 8/2013 г. на ОСГТК, касаещо правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права, какъвто в настоящия казус не е предявен. Нещо повече. По предявен от ищеца срещу настоящите ответници такъв отрицателен установителен иск, касаещ спорния имот, предвид и двете сделки, е постановено влязло в сила съдебно решение. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Във връзка с доводи за неправилност на обжалваното определение частният жалбоподател поставя следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основание за допускане на касационно обжалване: Отрицателен установителен иск за собственост ли е предявен установителен иск за нищожност на сделки с предмет прехвърляне на правото на собственост върху недвижим имот? Намират ли приложение постановките на ТР № 8/2013 на ОСГТК на ВКС в случаите на установителен иск за нищожност на сделки с предмет прехвърляне на правото на собственост върху недвижим имот? Допустимо ли е съсобственик да предяви иск за защита на целия имот против трето лице, което противопоставя свои права? Правният интерес преценява ли се за всеки конкретен случай от съда с оглед твърденията на страните и обстоятелствата по спора? Обуславящ е единствено последният въпрос, но той не е разрешен както се твърди в противоречие, а в съответствие с установената практика. Въззивният съд, както и първоинстанционният, са преценили наличието на правен интерес с оглед твърденията на ищеца в исковата молба (въззивният съд е преценели наличието на правен интерес (както е посочил) въз основа на изложените в исковата молба фактическа обстановка и петитум, които е обсъдил). Останалите въпроси не са обуславящи. Първите два от тях са обуславящи по отношение на друг спор – по отношение на уважения с влязло в сила решение иск на ищеца срещу ответниците по друго дело (гр.д. № 817/2019 г. на ПРС). Предявените в настоящото производство искове могат да бъдат квалифицирани като отрицателни установителни искове, но не като такива за собственост (по тях не се формира сила на пресъдено нещо по отношение на правото на собственост, което право ищецът е защитил в друго производство). Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, обуславящ е въпросът за наличието на правен интерес от предявяването на искове за обявяване (прогласяване) на нищожност на договор за дарение и на договор за покупко-продажба на идеални части от съсобствен имот срещу бивш съсобственик на идеални части от същия имот и негови приобретатели, ако ищецът не е предявил иск за изкупуване на идеалните части (по чл.33, ал.2 ЗС), предмет на оспорените като нищожни разпоредителни сделки и правото на ищеца да изкупи тези идеални части е преклудирано няколко години преди предявяването на исковете за прогласяване на нищожност. Както е установил и въззивният съд, този въпрос е разрешен в съответствие с установената практика на ВКС, на която въззивният съд се е позовал (решение № 54/18.03.2013 г. по гр.д. № 627/2012 г. на IV г.о. на ВКС, в което има позоваване и на предходни решения на ВКС). Обуславящ е и въпросът за наличието на правен интерес от предявяването на описаните искове за обявяване (прогласяване) на нищожност на двата описани в предишния въпрос договора, ако с влезли в сила съдебни решения (по отрицателен установителен иск и съдебна делба) е установено между същите ищец и ответници, че ответниците не са придобили право на собственост върху част от идеалните части ( / ид. ч. от поземления имот (двора) и / ид.ч. от жилищната сграда), за които са сключени тези прехвърлителни договори, а техен собственик е ищецът. Но такъв въпрос не е поставен и не е разрешен в противоречие с установената практика. Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски, а следва да бъде осъден да заплати на първите двама ответници направените от тях разноски за процесуално представителство в това производство в размер на 600 лева, които са поискани и чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор за процесуално представителство. Третият ответник не претендира разноски и не е доказал да е направил такива, поради което разноски не следва да му се присъждат. Воден от изложеното съдът