Определение № 6021 от 23.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4717/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ, комисията), подадена чрез процесуалния й пълномощник ст. инспектор-юрист Г. Д. срещу определение № 1765/03.07.2025 г., постановено по ч. възз. гр. дело № 1606/2025 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу (т.е. потвърдено е) първоинстанционното определение № 20349/13.12.2024 г. по гр. дело № 7306/2022 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е оставена без уважение молбата на комисията-ищец за изменение на постановеното по същото първоинстанционно гр. дело, определение № 2908/27.02.2024 г. в частта, с която КОНПИ е осъдена да заплати на СГС държавна такса в размер 8 755.76 лв. относно прекратената част от производството по делото. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. В жалбата се подържат оплаквания и съображения за неправилност на същото. В изложението към жалбата, също чрез пълномощника Д., като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: „предвид посочените от съда мотиви и съгласно трайната съдебна практика, че държавните учреждения не дължат държавна такса в случаите, в които защитават интереси от по-висш порядък, то следва ли да се приеме, че КОНПИ защитава такъв интерес в производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество“. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като излага съображения, че отговорът на този въпрос щял да допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. За да постанови обжалваното въззивно определение, апелативният съд е установил, че първоинстанционният съд е сезиран с предявен от КОНПИ срещу Г. М. А. иск по чл. 153, ал. 1 от ЗОНПИ за отнемане в полза на държавата на имущество на обща стойност 219 994.14 лв. С молба от 29.11.2023 г. комисията е заявила частичен отказ от иска за отнемане на имущество – на обща стойност 218 894.14 лв., предвид което с определението № 2908/27.02.2024 г. СГС е прекратил, на основание чл. 233 от ГПК, в тази част производството по делото, като е осъдил комисията-ищец да заплати посочената по-горе държавна такса в размер 8 755.76 лв. При така установените обстоятелства, въззивният съд, като е цитирал нормата на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, която регламентира, че с решението си съдът присъжда държавна такса и направените разноски в зависимост от изхода на делото, е изтъкнал, че за разлика от ЗОПДИППД (отм.), в ЗОНПИ е предвидено, че по иска по чл. 153 от ЗОНПИ държавна такса се дължи, но не се внася предварително, а се присъжда с решението в зависимост от изхода на делото. С оглед това, апелативният съд е достигнал до извода, че комисията-ищец не е освободена от държавна такса и дължи заплащането й, когато искът е отхвърлен, както и когато производството е прекратено изцяло или частично. За този свой извод САС се е позовал и на трайно установената съдебна практика на ВКС, обективирана в определение № 2366/03.08.2023 г. по гр. д. № 4777/2022 г. на III-то гр. отд, определение № 13/12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на IV-то гр. отд, определение № 1666/15.06.2023 г. по гр. д. № 170/2023 г. на IV-то гр. отд, определение № 2833/04.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3948/2023 г. на III-то гр. отд, определение № 653/15.02.2024 г. по ч. гр. д. № 228/2024 г. на III-то гр. отд, определение № 5453/26.11.2024 г. по ч. гр. д. № 4286/2024 г. на ІІІ-то гр. отд; определение № 13/12.01.21 по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на IV-то гр. отд. Въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията на комисията-жалбоподател, че претендираното вземане е с характер на държавно вземане, поради което приложение следвало да намери чл. 84, т. 1 от ГПК. В тази връзка САС е приел, че вземането, предмет на делото, е частноправно, както и че търсената от ищеца защита не е насочена към вещи – публична държавна собственост, респ. – публично вземане. За тези свои изводи апелативният съд се е позовал на разясненията, дадени с определение № 4090/17.09.2024 г. по гр. д. № 3426/2024 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, съгласно които, в производството по ЗОНПИ комисията не брани такива интереси от по-висша степен, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество очевидно няма публичноправен характер. В заключение, по така изложените съображения, въззивният съд също е намерил, че с оглед заявения частичен отказ от иска и на основание чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, в тежест на комисията-ищец следва да се възложи дължимата държавна такса относно прекратената част от производството по делото. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно определение. Въззивният съд е дал разрешение на формулирания от комисията-касатор правен въпрос, което е изцяло в съответствие както с определение № 4090/17.09.2024 г. по ч. гр. д. № 3426/2024 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, на което САС се е позовал, така и с решение № 3/08.07.2008 г. по конст. д. № 3/2008 г. на КС, определение № 50257/07.06.2023 г. по гр. д. № 3297/2022 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 2810/03.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3705/2023 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и др. Тази актуална практика на ВКС е формирана по тълкуването и приложението на действащия ЗОНПИ (с предходно заглавие ЗПКОНПИ), съдържащ изрични специални правни норми, регламентиращи заплащането и присъждането на държавната такса в производството по този специален закон – чл. 154, ал. 3, чл. 157, ал. 2 и чл. 158, ал. 4 от ЗОНПИ, и дерогиращи приложението на общата разпоредба на чл. 84, т. 1 от ГПК, както това е изрично и подробно разяснено в посочените определения на ВКС. Комисията-жалбоподател неоснователно се позовава (както в частната си касационна жалба, така и при самата формулировка на правния въпрос) на неотносима и на неактуална практика на ВКС, формирана при действието на ЗОПДИППД (отм.), в който липсват подобни специални норми относно държавната такса за производството по този отменен специален закон, които да дерогират приложението на чл. 84, т. 1 от ГПК. Неоснователно е и позоваването на определение № 50263/18.07.2023 г. по гр. д. № 1074/2022 г. на III-то гр. отд. ВКС, тъй като на първо място с него не е даван отговор на поставения в изложението на комисията правен въпрос, а освен това, макар в това определение да е прието, че комисията не дължи държавна такса на основание чл. 84, т. 1 от ГПК в производство по действащия ЗОНПИ, то с постановеното по същото гр. д. № 1074/2022 г., последващо определение № 50034/25.07.2024 г. съставът на ВКС е осъдил КОНПИ да заплати държавна такса по делото, на основание чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ. По така изложените съображения – тъй като обжалваното въззивно определение е изцяло съобразено с практиката на КС и с актуалната константна практика на ВКС, формирана при действието на приложимия по делото по-нов закон, поставеният от касатора правен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК (така и разясненията, дадени с т. 4 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от страна на жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение