Определение № 1529 от 21.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2801/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на процесуалният представител на Е. С. и Ю. С. – адв. П. К., против определение № 340/03.10.2024 г. по т.д.№ 15/ 2024 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата й по чл. 248 ГПК, за изменение на определеното й възнаграждение, за осъществена защита на ищците във въззивна инстанция, с присъждане на допълнителни 12 330 лева с ДДС. Оспорва правилността на постановеното определение, като счита, че възнаграждението следва да бъде определено съобразно редакцията на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / насетне сочена като Наредбата / след изменението й, обн. в ДВ бр. 88/2022 г., в сила от 08.11.2022 г., респ. в сила към датата на устните състезания във въззивна инстанция. Позовава се на практика на касационна инстанция, за определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв. съобразно редакцията на Наредбата към датата на устните състезания в съответната инстанция. Оспорва правилността на отказа на съда да приложи Наредбата, позовавайки се на задължителни за него постановки на решение на СЕС по дело С–438/22, като се аргументира с липсата на сключен договор за правна защита и определено по волята на страните възнаграждение за оказваната правна услуга / в която хипотеза единствено намира приложимо посоченото решение /, поради което съдът следва да се съобрази със законовото препращане към Наредбата в чл. 38 ЗАдв. .В тази хипотеза, според адв. К., не са нарушени свободата на договаряне, нито конкуренцията, в аспект на мотивите на решението на СЕС. В подкрепа на становището се излага съображението, че отказа да се приложи Наредбата, в случаите на поета правна услуга по реда на чл. 38 ЗАдв., би възпряло адвокатите от желанието да поемат защита при това условие. Очевидно се визира, че при договорено съобразно размерите в Наредбата и заплатено от страната възнаграждение, възражението за прекомерност от противната страна би засегнало възмездяването на платилата хонорара страна, но не би бил засегнат интереса на процесуалния представител, за разлика от директното определяне на възнаграждението му от съда, но не по Наредбата. Ответната страна - Гаранционен фонд – оспорва частната жалба, като поддържа недопустимостта й, поради непредставен до приключване на устните състезания във въззивна инстанция списък по чл. 80 ГПК. Позовава се и на непредставен договор за правна защита по реда на чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв.. В евентуалност поддържа приложимост на редакцията на Наредбата към датата на фактически поетата защита на ищците от адв.К., още през 2020 г., а не съобразно измененията й обн. в ДВ бр. 88/2022г.. Независимо от предходното се поддържа изначална неприложимост на Наредбата, съгласно задължителните за съда постановки на решение на СЕС по дело С–438/22г.. Присъденият размер на възнаграждението ответникът намира адекватен, тъй като, макар за две отделни страни, осъществената от адв. К. правна защита е една и съща по вид и обем, поради което няма основание за завишаването му над размера от 5 436 лева с ДДС, за всеки от ищците. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и подлежащ на обжалване съдебен акт. Частната жалба е допустима. Неоснователно е възражението за недопустимост, поради непредставен списък за разноски по чл. 80 ГПК за въззивна инстанция, включващ претендираното възнаграждение. Доколкото се касае за непонесена в производството разноска от страните, а за тепърва претендирана за коригиране и присъждане от съда сума, тя не би могла да бъде обект на списък по чл. 80 ГПК. Договор за правна защита при условията на чл. 38 ЗАдв. между ищците и адв. П. К. е представен още с исковата молба и урежда правоотношението между страните до приключване на спора пред всички инстанции. По начало, липсата на писмен договор за правна помощ не би била основание да се откаже възмездяване на реално осъществената правна защита от адв. К., нито би обусловила недопустимост на частната жалба, както поддържа ответникът. Частната жалба е неоснователна. Доводите за определяне на възнаграждението, съобразно конкретна редакция на Наредбата са неотносими, както и цитираната в тази връзка съдебна практика на касационна инстанция, постановена преди постановяването на решение на СЕС по дело С – 438/22 г.. Правилни са съображенията на съда, че размерите по Наредбата са единствено ориентировъчни за съда, относно представата на адвокатското съсловие за справедливо овъзмездяване на положения труд, в защита по спор от конкретен вид, съобразно Наредбата, но не и задължителни за съда. Изобилна и непротиворечива е формираната от касационна инстанция практика, за приложимост на задължителните указания на решение на СЕС по дело С – 438/22г. и при определяне на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. / така определения по ч.т.д.№ 1555/23 г., ч.т.д.№ 2606/24 г., ч.т.д.№ 2686/24 г.,ч.т.д.№ 1638/24 г., всички на ІІ т.о., т.д.№ 92/23г., ч.т.д.№ 2834/2024 г., т.д.№ 682/23 г. на І т.о. на ВКС и др. /, предвид следното: В решение по дело С - 438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение / пар.41 /. В решението на СЕС, постановено по дело С-438/22, е направен общ анализ на предпоставките, при които националният съд може да не приложи вътрешна уредба поради противоречието й с чл. 101, пар. 1 ДФЕС, но са формирани и конкретни изводи относно противоречието на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с горепосочената норма от ДФЕС. Доколкото тезата си адв. К. основава на обстоятелството за липса на сключено между страните споразумение относно възнаграждението и на законовото препращане в чл. 38, ал. 2 ЗАдв. към Наредбата, следва да се има предвид следното: По силата на посочената законова разпоредба, акта на съда, за определяне възнаграждението за предоставената правна услуга, замества волята на страните относно този съществен елемент на възникналото помежду им правоотношение. Съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред / съображение 37 от решение на СЕС по дело С – 438/22 /. Член 101, параграф 1 ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища следва да охраняват / съображение 38 /. Определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба / каквато е прието, че е Наредба № 1/2004 г., съобразявана в производството по дело С–438/22 на СЕС /, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС / съображение 50 /. Член 101, параграф 2 ДФЕС изрично предвижда, че споразуменията или решенията, които са забранени в съответствие с този член, са нищожни - в този смисъл решения от 1 юни 1999 г., Eco Swiss, C-126/97, EU:C:1999:269, т. 36, и от 20 септември 2001 г., Courage и Crehan, C-453/99, EU:C:2001:465, т. 20 и 21 – съображение 57 /. Законовото препращане към нищожна, в съответната й част, като противоречаща на правото на Съюза, уредба - чл. 38, ал. 2 ЗАдв. - освобождава съда от задължението да приложи нормата в препращащата й част, аналогично на задължението му да не приложи самата нищожна уредба / идентични съображения, но по приложението на чл. 36, ал.3 ЗАдв. в решение по т.д.№ 1988/2022 г. на І т.о. на ВКС /. Възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. трябва да се определи от съда в справедлив размер, обоснован не само с материалния интерес от делото ( единствен критерий залегнал в неприложимата Наредба), а с комплекс от фактори, наред с този интерес - фактическа и правна сложност на спора, специфика и продължителност на производството, обем и сложност на извършените процесуални действия, затруднили защитата отклонения в развитието на производството и пр… Определеното от въззивния съд възнаграждение е в размер, който и според настоящия състав кореспондира с фактическата и правна сложност на спора, осъществените във въззивна инстанция процесуални действия – депозиран отговор на въззивната жалба на ответника и молба във връзка с единственото съдебно заседание по делото, без явяване на процесуалния представител, без събиране на доказателства или усложнили защитата на страните отклонения в развитието на съдебното производство. Самият процесуален представител не сочи обективни предпоставки за завишаване присъденото възнаграждение, несъобразени от съда, като се вземе предвид че по приложението на материалния закон – чл.51, ал.2 и чл. 52 ЗЗД - е налице богата съдебна практика, вкл. задължителна, улесняваща защитата. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение