Определение № 71 от 11.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 2345/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба от „Красикапласт“АД /н/, чрез изпълнителния член на СД К. К. срещу определение №260096/11.11.2020г. по ч.т.д. № 676/2020г. на Апелативен съд-Пловдив, с което е оставена без разглеждане частната му жалба против определение №628/11.03.2020г. по т.д. №676/2011г. на Окръжен съд-Пловдив. С това определение съдът по несъстоятелността разрешава на синдика на несъстоятелното дружество да се разпореди от особената сметка на длъжника със сумата 600 лева, представляваща текущо възнаграждение за синдика за месец февруари 2020г. и със сумата 250 лева- внесен депозит на ССчЕ по т.д.№652/2019г. Жалбоподателят излага доводи за неправилност на обжалваното определение, като постановено при нарушение на закона и иска да бъде отменено като неправилно. Намира за незаконосъобразен извода на въззивния съд, че определението на съда по несъстоятелността, с което е разрешено от особената сметка на длъжника да се извърши плащане на възнаграждението на синдика и съдебни разноски, не подлежи на последващ инстанционен контрол. Поддържа, че то подлежи на обжалване съгласно разпоредбата на чл.613а, ал.3 във вр. с чл.729, ал.3 ТЗ, тъй като има характер на одобряване на сметка за разпределение. Предвид разпоредбата на чл.639 ТЗ сочи, че след като вземането на синдика за възнаграждение и задължението на съдебни разноски са възникнали след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност и не са платени на падежа, то подлежат на удовлетворяване по реда на чл.722, ал.1 ТЗ, поради което въззивното определение има характер на такова по чл.729 ТЗ. Излага и доводи за нарушаване на правото му на защита. Претендира отмяна на атакуваното определение и връщане на делото на Апелативен съд-Пловдив за произнасяне по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като съобрази данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл.275 ал.1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, поради което е процесуално допустима. С обжалваното определение въззивният съд приема за недопустима частната жалба на несъстоятелния длъжник, като излага съображения, че атакуваното определение на съда по несъстоятелността не е от кръга на актовете, посочени в чл.613а, ал.1 ТЗ, не е и сред актовете по чл.274, ал.1 ГПК. Счита, че с оглед съдържанието на мотивите и на диспозитива му, постановеното определение е по чл.658, ал.1, т.9 ТЗ. Настоящият съдебен състав намира, че частната жалба е неоснователна. На 10.03.2020г. е подаден отчет за м.февруари 2020г. по чл.659, ал.2 ТЗ, като синдикът на „Красикапласт“АД /н/ е поискал разрешение да плати разноски по несъстоятелността - възнаграждението си за м.февруари 2020г. в размер от 600 лева и 250 лева за ССЕ по посоченото търговско дело. С определение №628/11.03.2020г. съдът по несъстоятелността констатира, че с решение на събранието на кредиторите месечното възнаграждение на постоянния синдик е определено на 600 лева, утвърдено е с определение на съда от 15.04.2013г. и синдикът е встъпил в длъжност на 19.04.2013г. Излага мотиви, че възнаграждението на синдика съставлява необходим разход, свързан с производството по несъстоятелност и извършването му следва от разпоредбата на чл.661, ал.3 ТЗ, в масата на несъстоятелността към 03.02.2020г. има наличност в размер на 1 484 116.97 лева, поради което разрешава на синдика да се разпореди от особената сметка на длъжника с посочените по-горе суми. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на ВКС счита, че изплащането на процесните суми- възнаграждението на синдика за м.февруари 2020г. и сумата 250 лева депозит за вещо лице, не е разрешено в условията на постъпване на средства в масата на несъстоятелността при предходна такава липса/недостиг за покриване на разноските за производството, за да възникне необходимост от изготвяне на сметка за разпределение при съобразяване на поредността на удовлетворяване по чл.722 ТЗ. Нито се твърди, нито се установява от доказателствата по делото, че към датата на падежа на вземането за възнаграждение на синдика и на задължението за съдебни разноски те не са могли да бъдат удовлетворени поради липса на достатъчно средства в масата на несъстоятелността. Не се твърди и доказва, че разноските по несъстоятелността /възнаграждение на синдика за процесния период и съдебни разноски/ са покрити от налични парични средства с произход реализация на обезпеченията на кредитори с вземания по т.1 на чл.722 ТЗ /т.9 на ТР № 1 от 03.12.2018г. на ОСТК на ВКС по тълкувателно дело №1/2017г./ или че е разрешено разпореждане със суми при неудовлетворени други падежирани вземания от същия ред. Текущото възнаграждение на синдика, определено от събранието на кредиторите, се изплаща ежемесечно /чл.661, ал.1 и 3 ТЗ/. Съгласно чл.658, ал.1, т.9 ТЗ изплащането става с разрешение на съда по несъстоятелността. Атакуваното пред апелативния съд определение на съда по несъстоятелността представлява акт по чл.658, ал.1, т.9 във връзка с чл.661, ал.3 ТЗ, с който се разрешава изплащане на ежемесечното възнаграждение на синдика, както и съдебни разноски, за които е задължено несъстоятелното дружество от наличните парични средства в масата на несъстоятелността. С оглед изложеното е изцяло неоснователна тезата на частния жалбоподател, че първоинстанционното определение има характер на одобряване на сметка за разпределение. Несъстоятелна е защитната теза на частния жалбоподател, че обжалваното определение, с което е оставена без разглеждане частната му жалба, е постановено в нарушение ЕКЗПЧОС и ХОПЕС. Законът е предвидил достатъчно защитни механизми за упражняване на правата на длъжника в производството по несъстоятелност, включително отчетност на синдика /чл.659 ТЗ/ и разпореждане с парични средства от масата по несъстоятелността за разходи във връзка с управлението на имуществото и неговото запазване само с разрешение на съда по несъстоятелността /чл.658, ал.1, т.9 ТЗ/. Несъстоятелна е и тезата на жалбоподателя, основана на разпоредбата на чл.639 ТЗ. В случая плащането на съдебни разноски и на възнаграждението на синдика за м.март 2020г. е на падежа, което изключва удовлетворяване по реда на чл.722, ал.1 ТЗ. Обжалването на съдебните актове в производството по несъстоятелност е предмет на специална регламентация /чл.613а, ал.1 и ал.3 ТЗ/, като в ал. 1 са изброени изчерпателно актовете, подлежащи на обжалване по общия ред на ГПК, а в ал. 3 е предвидено, че останалите подлежат на обжалване само пред съответния апелативен съд по съответния ред на ГПК. Предвид липсата на други отклонения от общия ред за обжалване на определенията, в съдебната практика се приема, че обжалваемостта е обусловена от наличието на общите предпоставки по чл.274, ал.1 ГПК – преграждащ характер на определението или изрично предвидена в закона възможност за обжалването му. Актът на съда по несъстоятелността за разрешаване ежемесечното плащане на възнаграждение на синдика по чл.661, ал.3 ТЗ не подлежи на обжалване, тъй като няма преграждащ характер, нито изрично е предвидена възможност за инстанционен контрол. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение