Определение № 11847 от 24.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9689/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Сдружение „Съюз за стопанска инициатива“, гр. София, подадена чрез адв. Драгиев, против определение № 7836 от 14.07.2025г. по адм. дело № 5993/ 2025г. по описа на Върховния административен съд, тричленен състав на шесто отделение, с което е оставена без разглеждане жалбата на сдружението срещу Национален план за действие по заетостта през 2025г., приет с решение № 276/ 02.05.2025г. на Министерския съвет на Република България. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно. Излага подробни съображения, че оспореният национален план е подзаконов нормативен акт или общ административен акт и подлежи на съдебен контрол, както и доводи, обосноваващи правния му интерес от оспорване. Моли определението да бъде отменено и делото да бъде върнато на тричленен състав на Върховния административен съд за разглеждане по същество. Ответникът – Министерски съвет на Република България, чрез процесуалния си представител – правен съветник Иванова, оспорва частната жалба. Моли определението на тричленния състав на Върховния административен съд да бъде оставено в сила. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Като взе предвид изложеното в частната жалба и доказателствата по делото Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, констатира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК и от страна, за която оспореното определение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Тричленният съдебен състав правилно приема, че оспореният Национален план за действие по заетостта през 2025г. не подлежи на съдебен контрол и подадената жалба е недопустима. Законосъобразно е преценено, че националният план е приет на основание чл. 4, ал. 2 от Закона за насърчаване на заетостта (ЗНЗ) и е израз на държавната политика в тази област, тъй като определя действията за реализация на мерките предприемани от правителството за насърчаване на заетостта, защита на пазара на труда, професионално ориентиране, валидиране на професионални знания, умения и компетентности, обучение на възрастни, средствата по чл. 30а, ал. 1 ЗНЗ и техният размер (чл. 9, ал. 2 ППЗНЗ). Този план включва и приоритетните програми и мерки за насърчаване на заетостта, финансирани от държавния бюджет, определени от министъра на труда и социалната политика (чл. 10, ал. 1, чл. 9, ал. 3 ППЗНЗ). След преценка на съдържанието на националния план, тричленният състав на Върховния административен съд правилно приема, че този план отразява визията, целите и приоритетите на политиката по заетостта за 2025г. и не представлява индивидуален и общ административен акт по смисъла съответно на чл. 21, ал. 1 и чл. 65 АПК, тъй като не създава права и задължения и не засяга непосредствено права, свободи и законни интереси на граждани или организации, съответно на неопределен брой лица и не попада в приложното поле на цитираните текстове. Законосъобразно е и заключението, че Националният план по заетостта е политически документ с програмен характер, формулиращ политиката, принципите, целите, задачите и мерките, които правителството предприема за насърчаване на заетостта и за развитие на пазара на труда в рамките на календарната година. Този план не съдържа административни норми, не установява конкретни правила за поведение, не регулира общо и трайно определена категория обществени отношения по приложение на нормативен акт от по- висока степен, поради което, както тричленният състав правилно приема, не може да се квалифицира като подзаконов нормативен акт по смисъла на чл. 75, ал. 1 АПК, а доводите на частния жалбоподател в обратен смисъл са неоснователни. По тези съображения крайният извод на тричленния състав на шесто отделение за недопустимост на подадената жалба, оставянето й без разглеждане в хипотезата на чл. 159, т. 1 АПК и прекратяване на съдебното производство също е законосъобразен и се споделя от настоящата инстанция. С оглед изложеното относно липсата на подлежащ на оспорване административен акт, респ. подзаконов нормативен акт, настоящият петчленен състав приема, че съображенията на частния жалбоподател, обосноваващи правния интерес на сдружението от оспорване не следва да бъдат обсъждани. По тези съображения Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия намира, че не са налице основания за отмяна на оспореното определение. Съдебния акт е правилен и следва да бъде оставен в сила. Съобразно изхода на спора, направеното искане, обстоятелството, че ответникът Министерски съвет на Република България се представлява в настоящото производство от служител с юридическо образование, който представя писмен отговор по частната жалба и на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредба за заплащането на правната помощ, настоящият петчленен съдебен състав приема, че частният жалбоподател следва да заплати на администрацията на Министерския съвет на Република България, сумата 80.00лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия,