Определение № 60267 от 02.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1012/2021 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на К. Д. Г. чрез адв.Н. М. срещу определение № 260420 от 30.10.20г. по в.гр.дело № 526/20г.на Пловдивския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на същата страна с вх.№ 261757 от 11.09.20г. за изменение на въззивното решение в частта за разноските. В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му.Поддържа се, че ищецът не дължи разноски за юрисконсултско възнаграждение,а адв.М. претендира да му заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 2400 лв съгласно представен списък по чл.80 ГПК. Върховният касационен съд,състав на Трето г.о.,като взе предвид данните по делото,намира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса и е допустима. Разгледана по същество е частично основателна. С постановеното по делото решение № 751 от 17.07.20г. въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ от К. Д. Г. против Административен съд [населено място], Районен съд [населено място], Върховен касационен съд и Върховен административен съд е уважен за сумата над 1000 лв до 2000 лв и вместо него искът за тази разлика е отхвърлен.Осъдил е съдилищата да заплатят на адв.Н. М.,в условията на пасивна солидарност, сумата 100 лв – адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА за процесуалното представителство на К. Г. в производството пред въззивната инстанция, а последният е осъден да заплати на ВКС и ВАС разноски в размер на по 200 лв, от по 100 лв за всяка от двете съдебни инстанции. Въззивният съд е приел, че въззивниците ВАС и ВКС са били представлявани от лица с юридическо образование, въз основа на редовно пълномощно, издадено от представляващия съответния съд, и съответно с оглед изхода на делото страната има право на юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК съгласно § 1 от ПЗР на ЗОДОВ и на чл.10 ал.4 ЗОДОВ /нова ДВ, бр.94/19г./ във вр.с чл.37 от Закона за правната помощ вр.с чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Въззивният съд не е съобразил,че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, която регламентира възможността ищеца да заплати на ответника възнаграждение,съразмерно с отхвърлената част от иска, ако е бил защитаван от юрисконсулт, съгласно § 6 от ПЗР на ЗОДОВ се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, като неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последващо въззивно или касационно обжалване. Предвид това, в хипотеза, като спорната, в която исковата молба е подадена на 13.09.18г., ответниците нямат право на разноски за юрисконсултско възнаграждение съобразно отхвърлената част от иска. Основателно е и оплакването в частната жалба, че въззивният съд неправилно е определил размера на адвокатското възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА. Минималният размер на възнаграждението, определено съобразно чл.7 ал.2 от действащата към момента на сключване на договора за правна помощ – 8.09.18г. Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно интереса от 2000 лв, възлиза на 260 лв. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да се измени въззивното решение в частта за разноските, като се остави без уважение искането на ВКС и ВАС за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, както и в полза на адв.М. ответниците да бъдат осъдени да заплатят адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА в размер на още 160 лв / разликата над присъдените 100 лв до 260 лв/ за въззивната инстанция. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,Трето г.о.