Определение № 2277 от 13.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4150/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на П. П. С. против определение № 1865/19.07.2023 г., постановено по гр.д.№ 2325/2022 г. от 2-ри състав на САС. Ответниците по частната жалба я оспорват, с писмен отговор. Частната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното определение, постановено по реда на чл.248 ГПК, съдът е оставил без уважение искането на П. С. за изменение на постановеното решение по делото, в частта за разноските. Съдът е приел, че не са налице основания да се приеме, че не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ, тъй като сключените договори за осъществяването на същата са при условията на безплатна помощ. Присъдено е възнаграждение за осъществената защита пред първата инстанция, като е приложена редакцията на Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения към момента на присъждането от САС. Представените по делото договори за правна помощ и защита са сключени при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА – осъществяването без заплащане от страна на страната на адвокатско възнаграждение. Настоящият състав на ВКС счита, че това договаряне не подлежи на контрол от страна на съда, който присъжда разноски, респ. адвокатско възнаграждение. За да се приложи разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА е достатъчно да е договорена безплатната правна помощ при условията на чл.38, ал.1 ЗА. Оплакването в частната жалба, свързано с това, към кой момент следва да се направи преценката за съответствието на дължимото възнаграждение по чл.38 ЗА с оглед различните редакции на Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения е неотносимо към настоящия момент. При определяне на същото настоящият състав отчита, че правилото на чл. 38, ал. 2 ЗА /съгласно което съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер - този по Наредба № 1/09.01.04 не може да бъде приложено с оглед решение на СЕС по дело C-438/22. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, но те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая, при отчитане на горните критерии и релевантните обстоятелства, дължимото възнаграждение, което трябва да се присъди на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, е определено правилно от съда и не се сочат обстоятелства, които да налагат неговото намаляване, още повече, че доводите в жалбата касаят приложимостта на Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения, в различните и редакции. Водим от горното, състав на ВКС