Определение № 10291 от 19.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10503/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. във връзка с чл. 166, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на директора на Дома за стари хора (ДСХ) – [населено място], общ. Болярово, обл. Ямбол, действащ чрез адв. Ж. Кайали, срещу определение № 1502 от 25.09.2026 г., постановено по адм. дело № 401/2026 г. по описа на Административен съд – Ямбол, с което е спряно предварителното изпълнение на заповед № 190 от 08.09.2026 г. на директора на ЗСХ, [населено място], с която е разпоредено прекратяване ползването на социални услуги в дома по отношение на жалбоподателя Л. Ж. А. от гр. Хасково, до окончателното приключване на спора с влязъл в сила съдебен акт. В частната жалба и в допълнителното становище към нея се твърди, че искането за спиране, отправено от А. до първоинстанционния съд, е процесуално недопустимо, а в условията на евентуалност, е неоснователно, което не е било съобразено от съда. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да се остави без разглеждане искането за спиране на предварителното изпълнение на заповедта, в условията на евентуалност да се отмени определението и да се остави без уважение искането за спиране като неоснователно или да спре изпълнението на определението до окончателното произнасяне по частната жалба. Ответникът Л. Ж. А., чрез адв. А. Канева, оспорва частната жалба като неоснователна. Моли обжалваното определение да бъде оставено в сила като правилно. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, след като се запозна с доводите на страните, събрания доказателствен материал и съобрази закона, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 166, ал. 3 от АПК от надлежна страна, за която оспореният съдебен акт е неблагоприятен,срещу подлежащо на оспорване определение по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 2 от АПК. Разгледана по същество, частната жалба е основателна по следните съображения: Със заповед № 190 от 08.09.2026 г. на директора на Дом за стари хора [населено място] е прекратено ползването на социална услуга (резидентна грижа) в дома, от потребителя Л. Ж. А. и се разпорежда изписването му от социалната услуга, считано от същата дата. Съществено е да се отбележи, че съгласно константната в това отношение практика на Върховния административен съд, договорът за ползване на социална услуга по чл. 85 от Закона за социалните услуги (ЗСУ), не представлява административен договор по смисъла на чл. 19а, ал. 1 от АПК, съответно заповедта на директора на дома не е индивидуален административен акт по чл. 21 от АПК, по отношение на който потребителят на социални услуги може да търси защита по реда на АПК, защото споровете по сключването, изпълнението и прекратяването на договора се гледат по общия ред от гражданските съдилища, а не от административните съдилища. Изложеното изключва правомощието на административния съд да се произнася по искане за спиране на изпълнението на заповед като процесната. Заповедта, чието предварително изпълнение е оспорено, представлява всъщност едностранно изявление на една от страните по договора за неговото прекратяване. Обстоятелството, че това волеизявление е наречено заповед, не променя неговата правна същност и не му придава качеството на административен акт. Като не е съобразил горното, първоинстанционния съд е постановил недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен, а искането на А. за спиране на предварителното изпълнение на заповедта – оставено без разглеждане. Мотивиран така, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение