Определение № 60089 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 715/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частната жалба на И. Г. Г., Г. Б. Г., двамата от [населено място], М. Б. А. от [населено място] и В. М. К. от [населено място], всички чрез пълномощника им адв. Кр. Б. от АК - М. против определението от 12.11.2020 год. по в. гр. д. № 114/2020 год. на Монтанския окръжен съд в частта му, с която не е уважена молбата им по чл. 248 ГПК за присъждане на всички направени по делото разноски. Жалбоподателите поддържат становище за неправилност на определението в обжалваната му част, с твърдение за допуснато съществено процесуално нарушение на разпоредбата на чл. 355 ГПК. Считат, че за претендираните разноски са приложими общите правила на чл. 78 ГПК, тъй като са направени във връзка с претенции на ищците, които са отхвърлени от въззивния съд като неоснователни. Поради това считат, че неправилно съдът е отказал да им присъди всички направени по делото разноски. Ответниците по частната жалба – Т. Н. С. и Ц. Н. С., чрез пълномощника им адв. Сн. С. от САК, оспорват допустимостта й по съображения, че е подадена извън срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, както и, че производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което компетентен да се произнесе по нея е Софийският апелативен съд. От тях също е постъпила частна жалба срещу определението от 12.11.2020 год. по гр. д. № 114/2020 год. на въззивния съд в частта му, с която са осъдени да заплатят на насрещната страна разноски в размер на 600 лв. за предявения от тях и отхвърлен от въззивния съд инцидентен установителен иск, направени в първоинстанционното производство по този иск. Поддържат становище за неправилност на определението в тази му част, поради липса на разграничение на направените разноски по обективно съединените искове и неконкретизиране на искането. Искат отмяната му и присъждане на направените разноски. Ответниците по тази жалба - И. Г. Г., Г. Б. Г., двамата от [населено място], М. Б. А. от [населено място] и В. М. К. от [населено място], всички чрез пълномощника им адв. Кр. Б. от АК – М., я оспорват по съображенията в представения писмен отговор. Съдът, като взе предвид изложените в жалбите оплаквания и данните по делото приема следното: И двете частни жалби са постъпили в срок, с оглед определения от въззивния съд такъв в обжалваното определение и по аргумент от чл. 62, ал. 3 ГПК, подадени са от надлежни страни и са насочени срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд за първи път се е произнесъл по молбата по чл. 248 ГПК с определението, предмет на обжалване, в който смисъл са и разясненията в т. 24 от ТР № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК обжалваемостта на определението за допълване или изменение на решението в частта за разноските е поставена в зависимост от реда, по който подлежи на обжалване решението. Това препращане указва функционално компетентните съдилища по частните жалби срещу определенията по чл. 248, ал. 1 ГПК - в случая ВКС, който е компетентният съд по касационната жалба срещу въззивното решение. В този смисъл е и представеното от жалбоподателите Т. и Ц. С. определение № 209 от 10.12.2020 год. по ч. гр. д. № 3151/2020 год. на ВКС, І г. о., което е в противоречие на поддържаното от тях становище за подсъдност на делото пред Софийски апелативен съд. В заключение – подадените частни жалби са процесуално допустими, а разгледани по същество са неоснователни, поради следните съображения: С обжалваното определение от 12.11.2020 год. по в. гр. д. № 114/2020 год. е изменено въззивното решение в частта му за разноските, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците Т. и Ц. С. са осъдени да заплатят на ответниците допълнително сумата от 600 лв., реализирани разноски по делото в първоинстанционното производство по инцидентния установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК, а в останалата част молбата на последните по чл. 248 ГПК за присъждане на всички направени по делото разноски не е уважена. Изводът е обоснован с частичната отмяна на първоинстанционното решение и вместо това предявеният установителен иск е отхвърлен. За защита срещу него ответниците са направили в първоинстанционното производство разноски в размер на заплатено адвокатско възнаграждение от 600 лв., което с оглед отхвърлянето на този иск им се дължи. Неуважената част от молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК всъщност касае останалите разноски, направени по делото по предявения иск за делба на процесния имот. Този иск е уважен, като определените от въззивния съд дялове в съсобствеността и недопускане до участие в делбата на В. К. по подадената от ответниците по иска въззивна жалба всъщност са обусловили отговорността на ищците за заплащане на направените от тях разноски във въззивното производство. Същите са присъдени с въззивното решение, респ. с оглед изхода на касационното обжалване са присъдени и направените в него разноски. Ответниците по иска за делба не са оспорвали наличието на съсобственост в процесния имот, вкл. и по отношение на съделителката В. К.. Спор е съществувал относно обема на правата на съделителите и той е предмет на предявения инцидентен установителен иск, който е отхвърлен след отмяна на първоинстанционното решение в тази му част и с оглед на който изход са присъдени допълнително разноските, направени от ответниците по него в първоинстанционното производство, въз основа на установените данни. Поради това и оплакванията на тези жалбоподатели са неоснователни. Следователно относно разноските на страните в делбеното производство следва да намери приложение разпоредбата на чл. 355 ГПК, съгласно която те се заплащат съобразно стойността на дяловете им, както правилно е приел и въззивният съд. Извън горните съображения следва да се посочи, че искането на ответниците за присъждане на направени в други производства разноски, включени в представения списък по чл. 80 ГПК, е неоснователно. При тези съображения обжалваното определение следва да се потвърди, като с оглед изхода на настоящето производство разноски не следва да се присъждат. Водим от горното и и на основание чл. 278 ГПК, настоящият състав на ВКС, II г. о.