Решение № 76 от 10.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 648/2010 г.

Решение № 76 от 10.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 648/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Стоил Сотиров Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано по касационна жалба от адв. Х. Р. - процесуален представител на ищеца Б. З. Х. от [населено място], [община], област Смолян,, против въззивно решение № 1991/1.12.2009 г., по гр. д. № 2242/2009 г. по описа на П. окръжен съд, г. о., Х-ти състав, с което е отменено решение № 1768/29.06.2009 г. по гр. д. № 3545/2008 г. по описа на П. районен съд, II-ри граждански състав, и са отхвърлени предявените от Б. З. Х. против Т. В. Б. обективно съедини искове за заплащане на сумата 5000 лева, внесени от Х., на основание договор за дружество по чл. 357 и сл. ЗЗД, и представляващи негово участие в дружеството, на основание прекратяване на този договор, ведно със законната лихва върху тази сума, считано, считано от датата на предявяване на иска - 8.12.2009 г. до окончателното й изплащане, както и 550 лева - обезщетение за забава.

С определение № 1059/13.10.2010 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по следните въпроси:

1. Преклудира ли се правото на ответника да прави конкретни възражения по съществото на спора след изтичане на срока за отговор на исковата молба? и

1. Ограничено ли е правото за свободно договаряне по смисъла на чл. 9 ЗЗД в случай, че договорката не противоречи на конкретна повелителна норма на закона?.

Върховният касационен съд, състав на IV ГО, за да се произнесе съобрази следното:

По точното приложение на закона по поставените в изложението въпроси:

На първия от поставените въпроси отговорът е даден в разпоредбите на чл. 133 и чл. 260, т. т. 5 и 6 ГПК. Посочените правни норми по категоричен начин сочат на преклузия за ответната на исковата молба и въззивната жалба страна с визираните в тях изключения.

Отговорът на втория от поставените въпроси се съдържа в самата правна норма на чл. 9 ЗЗД. Правото на свободно договаряне не е ограничено, когато договорката не противоречи на конкретна повелителна норма на закона и добрите нрави.

По основателността на касационната жалба.

С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е основателно възражението на ответника по исковата молба, че анексът от 20.11.2007 г. е в недопустимо противоречие с правната природа на договора за дружество. Изложени са изводи, че при този договор страните не поемат насрещни права и задължения, както при двустранните договори, нямат различни цели и интереси, а една обща стопанска цел, която определя еднаквостта и взаимността на съдържанието на правата и задълженията на съдружниците, поради което и различните форми на участие на всеки съдружник за постигане на тази цел не водят до различно съдържание на правата и задълженията. Поради това е прието за безспорно, че именно за постигане на общата цел съгласно договореното ищецът е внесъл в дружеството парична вноска от 5000 лева. По-нататък в мотивите си въззивната инстанция е направила анализ на разпоредбите на чл. 359, ал. 3 и чл. 364 ЗЗД и е стигнала до извод, че предявеният иск не попада в нито една от посочените хипотези, тъй като няма твърдения след подписването на договора какви действия за извършвани за постигане на общата цел и постигната ли е такава. Прието, че претенцията на ищеца е за връщане на внесени от ищеца суми по чл. 5 от договора, съгласно който при прекратяване съдружника следва да върне на другия съдружник внесените от последния пари, представляващи негово участие в дружеството.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че въззивната инстанция е допуснала нарушение на материалния закон - чл. 9, ал. 1 ЗЗД, и е пренебрегната волята изявена в анекса от 20.11.2007 г. без да има индикации тази воля да е опорочена, и без същия да противоречи на повелителна норма на закона.

Като съществено нарушение на съдопроизводствените правила се сочи нарушение на нормата на чл. 133 ГПК от окръжния съд с оглед произнасянето по възражение, направено за пръв път пред въззивната инстанция, обсъдено от нея и послужило като решаващ мотив на съда при постановяване на решението му.

Моли се за отмяна на обжалваното решение.

Ответникът по касация - Т. В. Б., посредством процесуалния си представител - адв. Ч., е депозирал отговор по смисъла на чл. 287 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като разгледа касационната жалба и взе предвид отговора на ответника по касация намира за установено следното:

Решението на П. окръжен съд е неправилно. Незаконосъобразно и необосновано въззивната инстанция е стигнала до решаващ извод, че предявеният иск не нито такъв по чл. 359, ал. 3 ЗЗД, нито по чл. 364 ЗЗД. Обосновано и законосъобразно е прието, че сумата от 5000 лева, претендирана от касационният жалбоподател в настоящото производство, представлява парична вноска по смисъла на чл. 359, ал. 3 ЗЗД. Незаконосъобразен е обаче изводът, че претенцията не е за дял от общата собственост при прекратяване на гражданското дружество. Както от клаузата на т. 5 от договора, така и от анекса към него по безспорен начин се установява, че внесената сума от 5000 лева е дялова вноска на ищеца, а след като дружеството е прекратено всеки от съдружниците има право да поиска своя дял от общата собственост. По естеството си анексът представлява уговорка на друго по смисъла на чл. 359, ал. 2 ЗЗД и дава право за търсене на собствения дял по смисъла на чл. 359, ал. 3 ЗЗД. Без значение в случая е обстоятелството, че за ответника по касация Т. Б. няма данни да е внесъл свой дял в гражданското дружество.

Поради това настоящата съдебна инстанция намира, че предявеният иск е с правно основание чл. 359, ал. 3 ЗЗД и същият е основателен, тъй като са налице елементите от фактическия състав на визираната правна норма.

Изложеното налага извод за основателност на касационната жалба, поради което тя следва да бъде уважена, обжалваното решение - отменено изцяло, а предявените искове - уважени изцяло.

С оглед изхода от спора ответникът по касация следва да заплати на касационният жалбоподател деловодни разноски за всички инстанции в размер на 1768 лева.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1, предложение трето от ГПК Върховният касационен съд, състав на IV г. о.