Определение № 372 от 27.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4899/2025 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба подадена от „Д. Х.“ ЕООД, чрез адвокат Н. А., срещу определение №4353/26.09.2025г. по гр.д. №4537/2024г. на Върховен касационен съд. Жалбоподателят твърди, че определението е недопустимо, тъй като допълване на съдебен акт е допустимо само, когато той е влязъл в сила и съдът е пропуснал да се произнесе по диспозитивна част. Постановено е при нарушение на разпоредбата на чл.78, ал.4 и ал.5 от ГПК, доколкото е обосновано с нечетлив договор за правна защита и съдействие, а съдът не се е произнесъл по направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Навежда и довод за противоречие на определението с разрешенията дадени в ТР №6/2012г., тъй като присъждането на разноски е допустимо при наличие на ясни доказателства за извършването им, а представените по делото са оспорени. Сочи още, че определението е постановено в нарушение на разпоредбата на чл.294, ал.2 от ГПК, тъй като при връщане на делото за повторното му разглеждане от въззивния съд, именно той е компетентен да се произнесе по отговорността за разноски. Претендира отмяна на обжалвания съдебен акт Ответникът Д. Д. С., не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Частната жалба е допустима. Подадена е срещу определение постановено по реда на чл.248 от ГПК, с което е допълнено определението на състав на Върховен касационен съд за оставяне без разглеждане на касационна жалба, което подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК с частна жалба. С оглед на това, за редовността на жалбата не е необходимо прилагане на изложение на касационните основания. Жалбата е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение, по реда на чл.248 от ГПК, е допълнено постановеното по гр.д.№4537/2024г. на Върховен касационен съд определение, с което е оставена без разглеждане подадената касационна жалба, като касаторът „Д. Х.“ ЕООД е осъден да заплати на Д. Д. С. направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 600лв. За да постанови този резултат, съдът приел, че производството пред касационната инстанция било образувано по касационна жалба от „Д. Х.“ ЕООД срещу въззивното решение №5789/13.11.2023г. на Софийски градски съд по в.гр.д.№331/2022г. С определение №3450 от 01.07.2025г. съдът направил извод за недопустимост на касационната жалба, като подадена извън срока за обжалване на въззивното решение и върнал същата, на основание чл.286, ал.1, т.1 вр. чл. 283 от ГПК. Съдът приел, че е надлежно сезиран с молба от ответника Д. Д. С. за допълване на постановеното определение в частта за разноските. Посочил, че същата е подала писмен отговор, в който е поискала присъждане на направените в производството разноски, като представила четливо копие от договор за правна защита и съдействие. В последния било удостоверено заплащането в брой на договореното адвокатско възнаграждение от 600лв. Въз основа на изложеното, съдът направил извод, че договорът за правна защита и съдействие има характер на разписка за направените разходи, а при постановяване на определението по делото е пропуснал да се произнесе по своевременно въведеното искане за присъждането им. Посочил, че касаторът не е направил възражение за прекомерност на възнаграждението, поради което съдът не дължи служебна проверка за наличието му. Определението е правилно. Неоснователен е доводът на жалбоподателя за недопустимост на определението на състава на касационната инстанция за допълване на постановеното по делото определение, тъй като същото не е влязло в сила. Съгласно разпоредбата на чл.71, ал.1 от ГПК „съдебни разноски“ са направените от страните разходи по водене на делото, като държавни такси, разходи за събиране на доказателства и за осъществено процесуално представителство. Според правилото на чл.81 от ГПК съдът е длъжен да се произнесе по отговорността за разноски във всеки акт, с който приключва разглеждането на делото пред съответната инстанция, когато е бил своевременно сезиран с искане за присъждането им и са представени доказателства за извършването им (така и разясненията дадени в ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС). Когато при постановяване на крайния съдебен акт, с който производството по делото приключва (определение или решение), съдът не се е произнесъл по направените от страните искания за разноски, същите могат да поискат допълването му по реда на чл.248 от ГПК в частта за разноските. Искането следва да бъде направено в срока за обжалване на съдебния акт, а ако той не подлежи на обжалване – в едномесечен срок от постановяването му. В конкретния случай, искането за допълване по реда на чл.248 от ГПК е депозирано в определения от закона преклузивен срок и е допустимо, доколкото молителят е направил искане за присъждане на направените в производството разноски с подадения отговор на касационната жалба. Неоснователно е и оплакването за противоречие на обжалваното определение с правилата на чл.78, ал.4 и ал.5 от ГПК и ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Разпределянето на отговорността за разноските се извършва по правилата на чл.78 от ГПК. Според същите и разясненията дадени в т.1 от ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, на възмездяване подлежат единствено заплатените от страните разноски, които могат да бъдат присъдени само при доказаност на извършването им. В тълкувателното решение е разяснено още, че в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В конкретния случай, към подадения от страната отговор на касационната жалба, в който е обективирано искането за присъждане на разноските, са представени доказателства за извършването им (четливо копие на договор за правна защита и съдействие, в който е уговорен размера на адвокатското възнаграждение от 600 лв. и е направено отбелязване за плащането му в брой). Договорът за адвокатска услуга е неформален. Писмената форма е такава за доказване на уговореното с него възнаграждение и начина на плащането му. Представянето на договора е необходимо, когато има характер на разписка, удостоверяваща заплащането на възнаграждението в брой. Предвид изложеното, съдът намира, че към момента на сезиране на съда, постановил обжалваното определение, са били налице предвидените в закона предпоставки за изменение на постановеното по делото определение в частта за разноските по реда на чл.248 от ГПК. С депозирания отговор на молбата, жалбоподателят/касатор не е направил възражение за прекомерност на договореното и заплатено от насрещната страна адвокатско възнаграждение по чл.78, ал.5 от ГПК, поради което е неоснователен доводът за неправилност на определението, поради липса на произнасяне по същото. Неоснователно е и твърдението, за нарушение на разпоредбата на чл.294, ал.2 от ГПК. Същата не намира приложение в конкретния случай. При евентуална отмяна на определението за оставяне без разглеждане на подадената касационна жалба, производството по делото следва да бъде върнато на състава, пред когото е образувано за продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждане на касационната жалба, а не за ново разглеждане от въззивния съд. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че с определение по ч.гр.д.№3842/2025г. на ВКС, ІІІ г.о. е потвърдено определението за оставяне без разглеждане на депозираната от жалбоподателя касационна жалба. С оглед на изложеното, съдът намира, че обжалваното определение следва да се потвърди. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение