Определение № 7336 от 30.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6274/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на началник сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Велико Търново срещу Определение № 2239 от 01.06.2026 г. по адм. дело № 585/2026 г. на Административен съд – Велико Търново, с което съдът е спрял предварителното изпълнение на Заповед 26-1275-000086 от 19.05.2026 г. на началник сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Велико Търново за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ). Според частния жалбоподател определението е неправилно. Излага аргументи, че административният акт не страда от пороците по чл. 146 АПК. Ответникът – И. Й. Г., изразява становище за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд приема частната жалба за процесуално допустима като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение е спряно предварителното изпълнение на Заповед 26-1275-000086 от 19.05.2026 г. на началник сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Велико Търново за прилагане на ПАМ. Определението е обосновано с тълкуването, дадено в Решение от 03.07.2025 г. по дело С-605/23, т. 48, в което Съдът на Европейския съюз (СЕС) посочва: „За да се прецени посочената необходимост в контекста на незабавното изпълнение на принудителна административна мярка като разглежданата в главното производство, следва да се извърши не само конкретно претегляне на публичните и частните интереси, съответно в подкрепа и срещу това изпълнение, но и поне обобщена проверка на законосъобразността на разглежданата мярка“. С това решение СЕС приема, че член 47, първа алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която въз основа на възможността, предвидена в член 273, първа алинея от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност, ограничава обхвата на съдебния контрол, упражняван в рамките на искане за спиране на предварителното изпълнение на принудителна административна мярка с наказателен характер, само до наличието на значителни или трудно поправими вреди, които би причинило това предварително изпълнение, като изключва всякаква възможност сезираният с това искане съд да прецени дали то е обосновано от правна и фактическа страна с доводи, които на пръв поглед могат да разкрият незаконосъобразността на разглежданата мярка. Първоинстанционният съд е установил, че с обжалваната заповед е приложена принудителна административна мярка „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач“, без обаче да е посочен срок на временното действие на мярката. Такива срокове са предвидени във всички хипотези на чл. 171, т. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), в които е приложима ПАМ „временно отнемане на свидетелство за управление на моторно превозно средство на водач“. В случая обаче органът сочи като основание чл. 171, т. 4 ЗДвП, която касае друг вид ПАМ - изземване на свидетелството за управление на лице, което не е изпълнило задължението си по чл. 157, ал. 4 ЗДвП. Според съда принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1 и 4 ЗДвП са различни, независимо че и в двата случая същността им се свежда до отнемане на свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС). По изложените съображения съдът е приел, че процесната ПАМ е явно незаконосъобразна и предварителното й изпълнение не е защитено от закона в контекста на горепосоченото решение на СЕС, което е задължително за националните съдилища. Определението е правилно. ПАМ са форма на държавната принуда, упражнявана в предвидените от закона случаи. Те се прилагат с индивидуални административни актове и следва да бъдат подчинени на принципа на законност, както по отношение на издаването им, така и по отношение на изпълнението им. В случая предварителното изпълнение на заповедта е допуснато по силата на закона - чл. 172, ал. 6 ЗДвП. В ЗДвП не са предвидени основанията за спиране на допуснато по силата на закона предварително изпълнение, поради което намират приложение общите норми на чл. 166, ал. 2 и 4 АПК, съгласно които съдът може да спре предварителното изпълнение, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда, като изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. Спирането на предварителното изпълнение на административния акт е израз на обезпечителната защита в административния процес, като осуетява осъществяването на правните последици на акта. Спирането на изпълнението временно брани правната сфера на жалбоподателя, като във всеки конкретен случай съдът съобразява и наличието на специфики в интензитета на въздействие на акта. Върховният административен съд отчита, че мотивите на съда за явна незаконосъобразност на административния акт касаят главния спор, а не предпоставките по чл. 166, ал. 2 АПК. Тези мотиви обаче са в съответствие с тълкуването, дадено от СЕС по дело С-605/2023. Основавайки се на заключението на генералния адвокат по дело С-605/2023, СЕС отбелязва, че „при липсата на каквато и да било възможност сезираният съд да прецени законосъобразността на принудителната административна мярка, която трябва да се изпълни, съдебната обезпечителна защита, установена в член 47 от Хартата не би била ефективна, тъй като искането за спиране на изпълнението би могло да бъде отхвърлено дори когато се отнася до спиране на изпълнението на явно незаконосъобразна мярка.“ В случая съдът е извършил правилна преценка, че видът на приложената ПАМ (временно отнемане на СУМПС) не съответства на сочените в заповедта фактически и правни основания за прилагането й, като това несъответствие не представлява очевидна фактическа грешка, а явно противоречие с приложимия материален закон. Изразената от органа воля в разпоредителната част на административния акт създава недопустимо привидно положение за временен характер на мярката докато всъщност действието й не е ограничено във времето с конкретен срок нито в административния акт, нито по силата на закона, тъй като мярката е приложена на основание, сочещо изземване на СУМПС поради изчерпани контролни точки, т.е. липса на правоспособност. Въз основа на това противоречие в изразената от органа воля съдът е достигнал до правилен извод, че мярката е явно незаконосъобразна. По изложените съображения като е спрял предварителното изпълнение на мярката, съдът е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение