Определение № 13661 от 16.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11695/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Г. М. против определение № 16755 от 13.09.2024 г., постановено по адм. дело № 10236/2020 г. на Административен съд – София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата й срещу заповед № РД-01-489/31.08.2020 г. на министъра на здравеопазването и производството по делото е прекратено. В жалбата се излагат доводи по същество и се иска отмяна на обжалваното определение, и връщане на делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Като съществено процесуално нарушение се твърди, че мотивите на същото не отговарят на фактическата обстановка по делото, което било видно. В производството пред АССГ било установено, че жалбата срещу въпросната заповед № рд-01-489/31.08.2020г. на министъра на здравеопазването, е подадена от оспорващата в качеството й на родител - законен представител на малолетните й деца, които в процесния период са имали качеството на „ученик", по смисъла на закона. При постановяване на акта си, АССГ не е спазил принципа на служебност в административния процес, както и не е изяснил истинската воля на оспорващата, формирана в надлежно депозираната жалба. Ответникът – министърът на здравеопазването, в срока по чл. 232 от АПК не изразява становище по спора. Върховният административен съд, шесто отделение, намира частната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, срещу акт подлежащ на съдебен контрол. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения. Със заповед № РД-01-489/31.08.2020 г. на министъра на здравеопазването, издадена на основание чл. 61, ал. 2, чл. 63, ал. 4 и 11, чл. 63в от Закона за здравето, чл. 73 от АПК, и във връзка с решение № 609 на Министерски съвет (МС) от 28.08.2020 г., са въведени временни противоепидемични мерки на територията на Република България, считано от 01.09.2020 г. до 30.09.2020 г. Тази заповед е отменена с т. IV от заповед № РД-01-549/30.09.2020 г. на министъра на здравеопазването. Посоченият акт е издаден на основание чл. 61, ал. 2, чл. 63, ал. 4 и 11, чл. 63в от Закона за здравето, чл. 73 от АПК, и във връзка с решение № 673 на Министерски съвет от 30.09.2020 г. и с него се въвеждат временни противоепидемични мерки на територията на Република България, считано от 01.10.2020 г. до 30.11.2020 г., като изрично в т. V е отразено, че влиза в сила на 01.10.2020 г. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на частния касационен жалбоподател срещу заповед № РД-01-489/31.08.2020 г. на министъра на здравеопазването. С определението, предмет на проверка в настоящото производство, съдът е оставил без разглеждане жалбата срещу посочения административен акт, като е приел, че по отношение на жалбоподателката липсва правен интерес и поради това, че тя нито твърди, нито доказва, в процесния период да е имала качеството на „ученик“ по смисъла на Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО), поради което и налаганите с поредица от актове на министъра на здравеопазването временни противоепидемични мерки, относими към тази категория лица – ученици, не засягат пряко и непосредствено нейни права или законни интереси. Неоснователно, при изместване активната процесуална легитимация на оспорващата страна в частната жалба се навежда оплакване за несъобразяване на решаващия съд, че сезиращата жалба е подадена от оспорващата в качеството й на родител - законен представител на малолетните деца. Правилни и споделени от настоящият състав на Върховен административен съд, шесто отделение са изводите на административния съд, за неизпълнение на указанията му, на които е даден отговор с молба уточнение с вх. № 18383/15.05.2023 г. Жалбоподателката неспорно е установила, че е майка и законна представителка на малолетните деца, но не е уточнила, дали жалбата е подадена от нея в лично качество, както е по началната жалба или е подадена от нея, в качеството на майка и законна представителка на малолетните деца. Приемайки това за съществен процесуален недостатък, което е така, административният съд е стигнал до правилния извод, че за оспорващата не се доказва правен интерес от обжалването на отменената със заповед № РД-01-549/30.09.2020 г., заповед № РД-01-489/31.08.2020 г. на министъра на здравеопазването. По отношение на оплакването, че първоинстанционния съд не е спазил принципа на служебност (такъв принцип в АПК не съществува) в административния процес, както и не е изяснил истинската воля на жалбоподателката, формирана в надлежно депозираната жалба, то е неоснователно. Оспорващата е представлявана от адвокат, който по закон следва да съдейства за защита на правата и интересите на упълномощителя по постигнатото съгласие за правно съдействие. По аргумент за противното, следствие от дадените с определението на първоинстанционния съд указания от 05.05.2023 г. е точното им изпълнение. Административният съд е установил, че указанията му не са изпълнени, както са дадени, като жалбоподателката не е успяла да обоснове наличие на личен и пряк правен интерес от водене на делото. В молбата – уточнение, се сочи заповед на министър на здравеопазването, за която при проведената служебна проверка е установено, че не съществува в правния мир. Обжалваната заповед № РД-01-489/31.08.2020 г. на министъра на здравеопазването и на основание чл. 63, ал. 11 от Закона за здравето е общ административен акт. При нейното обжалване субсидирано са приложими правилата за индивидуалните административни актове, в т. ч. и относно правото на оспорване - арг. чл. 184 АПК. Жалбоподателят не е обосновал правния си интерес от водене на делото, твърдейки че се явява адресат на разпоредителната част на акта, която го засяга неправомерно, пряко и лично. Преценката, дали един административен акт нарушава или застрашава права или законни интереси на граждани и/или юридически лица, може да бъде извършена само от компетентния съд след изясняване на конкретните обстоятелства и тълкуване на конкретния административен акт. Недопустимо е обжалването на акта от лице, чиито права или законни интереси не са нарушени или застрашени. Следва да бъде посочено, че наличието на правен интерес от обжалване на административния акт е положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, подлежаща на доказване във всеки конкретен случай. В своята съдебна практика Върховният административен съд е последователен в разбирането си, че правният интерес се свързва с признатата и гарантирана от закона възможност да се търси съдебна защита на засегнати права, свободи и законни интереси, но само прекият, личен и непосредствен правен интерес обуславя принадлежност на правото на оспорване. Наличието на пряк, личен и непосредствен правен интерес от оспорването е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на жалбата. Правният интерес е пряк, когато с отмяната на оспорения акт ще бъде отстранена щета или ще се предотврати настъпването на такава. Интересът е личен, когато актът засяга субективни права, свободи и законни интереси на жалбоподателя. Правният интерес е непосредствен, когато оспореният общ административен акт засяга правната сфера на жалбоподателя, като отнема, изменя или ограничава права или противозаконно създава задължения за него. че жалбата е процесуално недопустима, поради липса на пряк и непосредствен правен интерес за жалбоподателя да оспорва посочената заповед. Въведените временни ограничения с оспорваната пред първоинстанционния съд заповед не засягат пряко и непосредствено права и свободи на оспорващата, с оглед което анализирайки в детайли какъв правен интерес и в какъв обем от изискванията за него не са засегнати, административният съд е стигнал до правилен правен резултат. По изложените съображения, частната жалба е неоснователна и следва да се отхвърли, а определението на административния съд да се остави в сила. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение