Определение № 11379 от 13.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8919/2025 г.

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3, изр. второ от ГПК вр. чл. 144 от АПК и вр. чл. 229, ал. 1, т. 2 АПК. Образувано е по частна жалба на Д. И. Г., чрез адв. Е. Желязкова като процесуален представител, срещу определение № 5020 от 09.05.2025 г. по адм. дело № 2341/2024 г. по описа на Административен съд – Варна. Излагат се съображения за неправилност на съдебния акт с искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което на жалбоподателя да се присъдят сторените по делото разноски в посочения размер. Твърденията са, че договореното и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2700,00лв. съответства на фактическата и правна сложност на делото, както и на вида и обема на извършената адвокатска работа, поради което неправилно е намалено от съда като прекомерно, а разноските за производствата по чл.166 АПК, които са акцесорни, следа да се присъдят с крайния съдебен акт в основното производство, който в случая е благоприятен за оспорващия. Ответникът – кметът на община Варна, чрез пълномощника си гл. юрк. З. Патаре, представя писмен отговор със становище за неоснователност на частната жалба. Ответникът – Р. С. Д., не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. С оспореното определение, постановено в производство по чл.248 ГПК вр. с чл.144 АПК, съдът е оставил без уважение искането на Д. И. Г. за изменение и допълване на постановеното по делото решение № 3716/02.04.2025г. в частта за разноските. За да приеме за неоснователна претенцията за присъждане на заплатеното от страната адвокатско възнаграждение в пълния му размер от 2700,00лв, съдът е формирал изводи за прекомерност на същото с оглед на това, че делото не се отличава с висока фактическата и правна сложност, независимо от големия обем документи, които жалбоподателят по собствена преценка е представил. За да остави без уважение претенцията за разноски за съдебните производства по чл.166 АПК, включващи заплатените от оспорващия адвокатски възнаграждения за представителство и защита, както и заплатените на ответника Р. С. Д. съдебни разноски, съдът сочи, че делата са приключили с резултат, който не е благоприятен за частния жалбоподател, а за разноските в полза на Дремизов - е осъден с влязъл в сила съдебен акт – определение № 506/20.01.2025г. на ВАС по адм. дело № 36/2025г. Обжалваното определение е частично неправилно, а именно в частта, с която е отхвърлено искането на жалбоподателя за изменение на постановеното решение относно разноските за адвокатско възнаграждение, по следните съображения: С решението по делото, по жалба на Д. И. Г. съдът е отменил заповед № 3210/20.09.2024 г. на кмета на община Варна, с която на основание чл.195, ал.4 вр. с чл.196, ал.3 ЗУТ е наредено възстановяване на сградна и площадкова канализационна мрежа, осигуряваща и двата дяла на строеж „двуфамилна сграда“ в гр. Варна, [адрес], и е върнал преписката за ново произнасяне, като е осъдил община Варна да заплати на жалбоподателя разноски в размер на 1260,00лв., от които 10,00лв. – държавна такса и 1250,00лв. – адвокатско възнаграждение. Последното е поискано от жалбоподателя в размер на 2700,00лв., но е редуцирано до минимума според чл.8, ал.2, т.1 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, по съображения за прекомерност, които са възприети и в оспореното определение за да се остави без уважение искането на страната по чл.248 ГПК. Изводите на съда за прекомерност на заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение са незаконосъобразни и в противоречие с доказателствата по делото относими към извършената адвокатска работа. Видно е, че упълномощеният адвокат е изготвил подробна и надлежно мотивирана жалба срещу оспорения административен акт, която съдържа доводи по всички основания за незаконосъобразност на същия по чл.146 АПК, конкретизирани с оглед фактическите обстоятелства по случая. В хода на производството са представени молби с формулирани доказателствени искания и анализ на документите към административната преписка, а в проведените съдебни заседания, общо три, процесуалният представител на жалбоподателя е участвал активно като е изразявал ясни и обосновани становища по доказателствата и във връзка с предмета на спора. Независимо, че делото не се отличава с висока фактическа и правна сложност, от комплексната преценка на вида и обема на извършената адвокатска работа следва, че същата съответства на размера на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение, което по горните съображения не е прекомерно и неправилно е редуцирано от административния съд до нормативно установения минимум. Без значение за дължимото адвокатско възнаграждение е обстоятелството, че с постановеното решение оспорената заповед е отменена само на процесуално основание, като изложените в обратен смисъл доводи на съда са неоснователни. Неотносима към задължението за разноски е и констатацията в обжалваното определение за представяне на голям обем доказателства „по субективно възприятие“ на процесуалния представител на жалбоподателя. Извън критериите за оценка на адвокатската работа, респ. на съразмерното за нея възнаграждение, са основанието и мотивите, с които съдът обосновава крайния съдебен акт, а преценката във връзка с доказателствата е правомощие на съда, поради което събирането на неотносими за спора доказателства не се дължи на процесуалното поведение на адвоката. Предвид изложеното, оспореното определение в частта с която е отхвърлено искането на жалбоподателя за изменение на постановеното решение относно разноските за адвокатско възнаграждение, следва да се отмени и да се присъди допълнително сумата 1450,00лв., т.е. до пълния претендиран размер от 2700,00лв., който е надлежно доказан с приложените по делото документи. В останалата част, обжалваното определение е правилно и следва да се остави в сила. Настоящият касационен състав изцяло споделя изложените от административния съд мотиви в тази част, към които препраща на осн. чл.221, ал.2, пр.2 вр. с чл.236 АПК. Както се посочи, претенцията на жалбоподателя е за присъждане на разноските за защита и процесуално представителство от адвокат в производствата по чл.166 АПК, както и за съдебните разноски присъдени и заплатени в полза на ответника Р. С. Д.. Видно е, че в хода на делото, Д. И. Г. е предявил две искания с правно основание чл.166, ал.2 АПК за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на оспорената заповед № 3210/20.09.2024 г. на кмета на община Варна, които искания са отхвърлени /оставени без уважение/, а именно: С определение № 506 от 20.01.2025 г. на ВАС по адм. дело № 36/2025 г. е отменено определение № 10302 от 11.10.2024 г. по адм. дело № 2341/2024г. на Административен съд-Варна и вместо него е отхвърлено искането на Г. по чл.166, ал.2 АПК, като същият е осъден да заплати на Д. разноските по делото за адвокатско възнаграждение в размер на 500,00лв. С определение № 1037 от 30.01.2025 г. по адм. дело № 2341/2024г. на Административен съд-Варна, оставено в сила с определение № 3431 от 01.04.2025г. на ВАС по адм. дело № 3152/2025 г., е оставено без уважение искането на Г. за спиране на предварителното изпълнение на процесната заповед. Касае се за съдебни производства, които макар и акцесорни, са отделни и самостоятелни производства и приключват със съдебен акт, с който действително не се разрешава материалноправният спор по делото, но се разрешава спора – предмет на акцесорното производство или в случая спора относно предварителното изпълнение на обжалвания акт. От изложеното следва, че определението в производството по чл.166 АПК е с характеристиките на приключващ същото съдебен акт и по арг. от чл.81 ГПК вр. с чл.144 АПК и в зависимост от правния резултат, съдът се произнася по искането за разноски. Допълнителен аргумент за самостоятелния характер на производството по чл.166 АПК е, че крайният му резултат не зависи от изхода по материалноправния спор. В случая, цитираните по-горе определения са неблагоприятни за жалбоподателя и същият няма право на разноските, направени в тези производства, независимо, че решението по делото е благоприятно за него. Съображенията на административния съд в изложения смисъл са правилни. Касационната инстанция споделя и изводите в оспореното определение за недължимост на съдебните разноски, заплатени на ответника Р. С. Д.. Както се посочи, същите са присъдени с влязъл в сила съдебен акт и на самостоятелно правно основание, поради което претенцията за възстановяването им на жалбоподателя съгласно разпоредбата на чл.143, ал.1 АПК, е неоснователна. Последният е разполагал с правната възможност да иска изменение на постановеното определение № 506 от 20.01.2025 г. на ВАС по адм. дело № 36/2025 г. в частта му за разноските, които е осъден да заплати на Д.. Предвид изложеното, Върховният административен съд, второ отделение