Определение № 4608 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4160/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Делото е образувано по частна жалба на П. А. А. и П. С. П., и двамата представлявани от адвокат Н., против определение № 11990 от 20.06.2025 г. по в.гр.д. № 5363/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателите, съдържаща се в депозираната от тях касационна жалба, за изменение по реда на чл.248, ал.1 ГПК на постановеното по делото решение от 12.03.2025 г. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Жалбоподателите поддържат, че съдът неправилно е приел, че заплатено от ответницата по въззивната жалба възнаграждение за защита не е прекомерно, като неправилно е анализирал предпоставките за определяне на размера на справедливото адвокатско възнаграждение. Моли обжалваното определение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново, с което решение № 1431 от 12.03.2025 г. да бъде изменено в частта за разноските. Постъпил е отговор на частната жалба от адвокат Д., пълномощник пред въззивната инстанция на С. К., с който се заявява, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение приема, че частната жалба е допустима: подадена е от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване пред ВКС, на основание чл. 248, ал. 3 ГПК. По делото се установява, че С. К. е упълномощила адвокат З. Д. да я представлява по делото пред всички съдебни инстанции. Пред въззивната инстанция К. е била въззиваема страна, като предмет на обжалване е било първоинстанционно решение, с което исковете на К. за защита на право на собственост са били уважени, а са били отхвърлени предявените срещу нея осъдителни искове. Пред въззивната инстанция са представени доказателства, че страната е заплатила адвокатско възнаграждение в размер на 5670 лева, от които 1500 лева за защита по иск по чл. 108 ЗС и 4170лева – за защита по исковете за заплащане на обезщетения. Пред въззивната инстанция е било висящо дело за защита на правото на собственост на С. К. с цена на иска от 20 839 лева и за заплащане на обезщетения в общ размер от 57 333лева. С решение № 1431 от 12.03.2025 г. по гр.д. № 5363/2024 г. Софийският градски съд потвърждава обжалваното пред него решение и осъжда жалбоподателите П. А. А. и П. С. П. да заплатят на С. К. разноски по делото в размер на 5670лв. Против решението на СГС П. А. А. и П. С. П. подават касационна жалба, в която се съдържа оплакване за прекомерност на адвокатското възнаграждение, възложено върху жалбоподателите. Със сега обжалваното определение СГС е оставил без уважение молбата по чл.248 ГПК, като е посочил, че присъденият размер на адвокатското възнаграждение е справедлив. Молбата по чл.248 ГПК е своевременно депозирана пред въззивния състав. Частната жалба е неоснователна, тъй като за определяне на размера на адвокатското възнаграждение следва да се съобразят указанията, дадени с Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т.3 и т.6, както и даденото тълкуване на закона в решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22/, което също е задължително за съдилищата на основание чл. 633 от ГПК. Съобразно цитираните решения при определяне на справедливия размер на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г. на ВАС и тези размери могат да служат единствено за ориентир при определяне на отговорността за разноски, а следва да съобрази фактическа и правна сложност на спора, специфика на производството, обем и сложност на извършените процесуални действия. В случая процесуалният представител на ответника по въззивната жалба С. К. е депозирал писмен отговор, становища по направените уточнения на въззивната жалба и е осъществил процесуално представителство като се е явил в проведено открито съдебно заседание по делото. По делото са заявени множество искови претенции, събрани са доказателства, които адвокатът е обсъдил и анализирал пред втората инстанция по съществото на спора. Съобразно защитаваният интерес в производството, посоченият като ориентир размер на адвокатските възнаграждения, съгласно чл.7, ал.2 НВАР, възлиза на сумата от 2275 лева по иска за защита на право на собственост и на сумата от 5210 лева по исковете за заплащане на обезщетение. Липсват данни за размера на заплатения от жалбоподателите П. А. и П. П. хонорар за правна защита и съдействие по делото пред въззивната инстанция, за да се извърши съпоставка по размер на заплатените възнаграждения, съгласно чл. 78, ал.5, изр. последно ГПК. С оглед изложеното следва да се приеме, че въззивният съд правилно е приел, че на адвокат Д. се дължи възнаграждение за предоставената правна защита и претендираното като заплатено възнаграждение в размер на 5670лева е справедливо по размер, а не прекомерно. Ето защо липсва основание за изменение на постановеното решение по делото в частта за разноските, поради което определението от 20.06.2025 г. се явява правилно и следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на I гр. отделение