Определение № 9038 от 01.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9082/2025 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по частна жалба на ЕТ „С. – В. О.“, гр. Дряново, подадена чрез процесуалния представител адв. Игнатова, срещу определение № 363 от 24.03.2025 г., постановено по адм. дело № 70/2025 г. по описа на Административен съд – Габрово, с което е оставена без разглеждане жалбата му против писмо изх. № 58-00-92 от 04.03.2025 г. на кмета на Община Дряново и е прекратено производството по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на определението. Според частния жалбоподател неправилно съдът приема, че обжалваното писмо не съставлява заповед по чл. 57а, ал. 3 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Твърди се още, че за частния жалбоподател е бил налице правен интерес от обжалване на писмото, тъй като е било отменено с невлязла в сила заповед от административния орган. Възразява се още, че неправилно в обжалваното определение съдът е приел, че на жалбоподателя разноски не се следват. Претендира се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, както и присъждане на разноски по делото, включително и такива направени пред първата инстанция. Прави се и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника. Ответникът – кмета на Община Дряново, чрез процесуалния си представител адв. Ненов, в приложено по делото писмено възражение изразява становище за неоснователност на частната жалба. Претендира присъждане на разноски по делото, съгласно приложен списък. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна. За да постанови оспореното определение Административен съд – Габрово е приел, че жалбата на ЕТ „С. – В. О.“ срещу уведомително писмо изх. № 58-00-92 от 04.03.2025 г. за премахване на преместваем обект – павилион № 4, издадено от кмета на Община Дряново, е недопустима на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 от АПК, тъй като първоначално издадения акт по същество вече не съществува, доколкото е отменен по волята на своя автор със заповед № РД-140/20.03.2025 г. на кмета на Община Дряново. Съдът приема също така, че в случая по своята правна същност оспореното писмо не представлява и индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 – ал. 4 от АПК, доколкото същото има характер на покана за доброволно премахване на обекта, разположен в общински имот, която е обвързана с предупреждение, че при неизпълнение ще бъде предприето производство по премахване на процесния павилион. Така постановеното определение е правилно. Преценявайки допустимостта на жалбата, с която е сезиран, Административен съд – Габрово правилно е приел, същата се явява процесуално недопустима. Актът, чиято законосъобразност е въведена като предмет на съдебен контрол по адм. д. № 70/2025 г. по описа на Административен съд - Габрово е оттеглен от издателя с последваща негова заповед № РД-140/20.03.2025 г., с чието постановяване действието на писмо изх. № 58-00-92/04.03.2025 г. е преустановено. В тази връзка следва да се има предвид, че оттеглянето и отмяната са волеизявления на издателя на акта, които са насочени към едностранно прекратяване на вече разпоредени права и задължения. Тези волеизявления имат за резултат прекратяване действието на първоначалния акт. В конкретния казус, независимо от използваната терминология е налице последващ акт на органа, който прекратява действието на предходния, т. е. по волята на издателя оспореното уведомително писмо вече не съществува в правния мир, като с последвалата заповед на кмета на Община Дряново се погасява разпореденото премахване на преместваем обект, собственост на жалбоподателя. Поради това в случая е налице оттегляне на административния акт по смисъла на чл. 159, т. 3 от АПК, което от своя страна е основание за прекратяване на производството. С оттеглянето на акта отпада и правният интерес от неговото оспорване, тъй като искането на засегнатото лице за отмяната му е вече удовлетворено. Съществуването на оспорения административен акт е част от фактическия състав на правото на оспорване, поради което е налице и самостоятелно основание по чл. 159, т. 4 от АПК за прекратяване на делото, както и правилно е приел административният съд, обратно на изложеното в частната жалба. Следователно, както правилно е приел административният съд, подадената жалба се явява недопустима, което води до недопустимост и на образуваното по нея съдебно производство. С оглед на това определението следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно. Изложените в частната жалба доводи относно дължимите съдебни разноски имат характер на искане по чл. 248, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК и § 40 от ПЗР на ЗИД на АПК /ДВ, бр. 63/2020 г., в сила от 05.08.2025 г./, и следва да се квалифицира като такова. Това е от своя страна сочи на сезиране на съда с искане за изменение на първоинстанционния съдебен акт в частта за разноските по смисъла на чл. 248 от ГПК. В съответствие с § 40 от ПЗР на ЗИД на АПК Върховният административен съд в процесния случай не е компетентен да се произнесе по така направеното искане, по което следва да се произнесе първоинстанционният съд, постановил обжалваното определение, чието изменение в частта за разноските всъщност се претендира, поради което в тази му част делото следва да се върне на първоинстанционния съд за произнасяне по искането за изменение на определението в частта му за разноските. Предвид изхода на спора и направеното своевременно искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски по делото, същото следва да се уважи и се осъди частният жалбоподател да заплати на Община Дряново сумата в размер на 720 лева, представляваща реално заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложени договор за правна защита и съдействие от 05.05.2025 г., фактура и платежно нареждане от 05.05.2025 г., който размер не се явява прекомерен с оглед фактическата и правна сложност на делото и е под минималния размер, определен по реда на чл. 9, ал. 1, във вр. с чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. По изложените съображения и на основание чл. 236, във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,