Определение № 60308 от 08.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1564/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 260017/15.01.2021 г., подадена от Х. В. В., чрез адвокат М. С., срещу решение № 260017 от 15.01.2021 г. по в.гр.д.№ 78/2020 г. на Окръжен съд-Враца в частта, с която след частична отмяна на решение № 203 от 2. 08. 2019 г. по гр. д. № 204/2018 г. на РС – Козлодуй, предявеният от Х. В. В. против М. В. К. иск за присъждане на обезщетение за необходими разноски и подобрения в съсобствен имот е отхвърлен над сумата 7550, 15 лв. до пълния предявен размер, като претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗН, за присъждане на половината от общата стойност на необходимите разноски за поддържане на съсобствения имот, е отхвърлена над сумата 3233, 90 лв. до пълния предявен размер (т.е. до сумата 4000 лв.), а претенцията по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, за присъждане на половината от общата стойност на разходите за извършени подобрения в съсобствения имот, е отхвърлена над сумата 4316, 25 лв. до пълния предявен размер (т.е. до сумата 5106, 50 лв.), както и в частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която е присъдена законна лихва върху претенциите за необходими разноски и подобрения от предявяването им до окончателното им изплащане.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила: немотивирано игнориране на заключението на съдебно-техническата експертиза, прието в първоинстанционното производство; допускане на съдебно-техническа експертиза във въззивното производство, без да са налице основания за това; необсъждане на всички събрани по делото гласни доказателства при преценка основателността на иска; уважаване на претенциите за по-ниския от размер между предявения от касатора и установения от вещото лице. Поддържа се и нарушение на материалния закон – чл. 30 ЗС и чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в атакуваните от съделителя части, във връзка с поставени процесуалноправни и материалноправни въпроси.

Насрещната страна М. К. не изразява становище по подадената касационна жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното:

Въззивното решение е влязло в сила, като необжалвано, в частта, с която М. В. К. е осъдена, на осн. чл. 30, ал. 3 ЗС, да заплати на Х. В. В. сумата 3233, 90 лв., съставляваща половината от стойността на извършените от Х. В. В. необходими разноски за поддържане на съсобствена сграда, находяща се в [населено място], обл. В., [улица], възлизащи общо на сумата 6467, 80 лв., включваща: частичен ремонт на покрива – 2000 лв. (според твърденията на ищеца и заключението на СТЕ), изкъртване и премахване на стари дюшемета и полагане на тяхно място на пясък и циментов под в 4 стаи на стойност 1000 лв. (според твърдения на ищеца и заключението на СТЕ), поставяне на дограма – 4 врати и 5 прозореца на стойност 2767, 80 лв. (според заключението на вещото лице, а по твърдения на ищеца – 4000 лв.), поставяне на ламинат в 5 стаи на стойност 700 лв. (според вещото лице 786, 94 лв.).

От горното следва, че претендираните вземанията на Х. В. против М. К., описани по-горе, са установени по основание.

Спорен е въпросът дали размерът им надхвърля присъдените суми, както и въпросът извършил ли е ищецът укрепване на външната тераса с железобетонен пояс, която претенция, предявена за сумата 300 лв., е отхвърлена като недоказана.

Въззивното решение е влязло в сила, като необжалвано, и в частта, с която М. В. К. е осъдена, на осн. чл. 61, ал. 2 ЗЗД, да заплати на Х. В. В. сумата 4316, 25 лв., съставляваща половината от стойността на извършените от Х. В. В. разходи за подобрения, извършени в съсобствена сграда и дворно място, находящи се в [населено място], обл. В., [улица], възлизащи общо на 8632, 50 лв., която сума включва 7682, 50 лв. подобрения в резултат на СМР и 950 лв. трайни насаждения: а/. вътрешна изолация на стените и таваните на 5 стаи – основи, вата, гипсокартон и шпакловане на стените, възлизаща на стойност 3000 лв. според претенцията на ищеца (според заключението на СТЕ – възлизаща на 3665, 85 лв.); б/. построяване на баня на мястото на остъклената тераса на стойност 1966, 50 лв. (предявеният размер от ищеца възлиза на 2500 лв.); в/. премахване на остъкление, построяване на стена с прозорец и бутане на друга стена на стойност 700 лв. по претенцията на ищеца (726, 82 лв. по заключение на СТЕ); г/. поставяне на метална входна врата с прозорче на стойност 414 лв. (според претенцията на ищеца на стойност 450 лв.); д/. поставяне на една единична и една двойна врата на гаража на стойност 762 лв. (според претенцията на ищеца на стойност 900 лв.); е/. поставяне на метална врата на входа на фитнеса на стойност 240 лв. (по твърдения на ищеца на стойност 350 лв.); ж/. поставяне на вътрешна изолация и подмяна на прозореца на фитнеса с П. дограма на стойност 600 лв. по претенцията на ищеца (според заключението на СТЕ - 630 лв.); з/. трайни насаждения на обща стойност 950 лв. (1 бр. орех на 5-6 год. – 80 лв., 1 бр. орех на 3 години – 20,10 лв.; 2 бр. кайсии на 4 години и на 6 години – 74, 64 лв.; 2 бр. нектарини на 6 години и на 4 години – 74, 64 лв.; 1 бр. круша – 43, 86 лв.; 4 бр. ябълки на 4 години – 99, 68 лв.; 1 бр. храст годжи бери на 4 год. – 40 лв., 1 бр. мушмула на 6 години – 50 лв.; 1 бр. череша на 4 години – 26, 21 лв.; 9 бр. лешникови храсти – 153, 63 лв. и 1 бр. лешниково дърво – 43 лв.; 2 бр. бадeми – 101, 98 лв.; 4 кв. м. малини – 16 лв. и 6 кв. м. ягоди – 30 лв.; 1 бр. райска ябълка на 6 години – 57 лв.; 1 бр. слива на 5 години – 40 лв.), според претенцията на ищеца размерът на тази претенция възлиза на 1713 лв., а не на 950 лв.

От горното следва, че вземанията на Х. В. против М. К. за посочените подобрения са установени по основание. Спорно е дали стойността на подобренията надхвърля присъдените суми.

При определяне размерите на дължимите на основание чл. 30, ал. 3 ЗС суми въззивният съд е съобразил, че по делото не е доказано извършено укрепване на външна тераса с железобетонен пояс, поради което претенцията за необходими разноски за тези СМР в размер на 300 лв. не следва да бъде уважавана. Според заключението на съдебно-техническата експертиза, допусната във въззивното производство, разходите за извършените СМР, представляващи необходими разноски за поддържане на имота, възлизат общо на сумата 6467, 80 лв., а не на сумата 8000 лв., поради което претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС се явява основателна за сумата 3233, 90 лв., а не за 4000 лв. Приел е, че следва да бъде съобразено заключението по посочената експертиза, а не по допуснатата в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, тъй като последното включва и подобрения, претендирани извън рамките на преклузивния срок по чл. 346 ГПК и неприети за разглеждане от въззивния съд.

При определяне размерите на дължимите на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД суми въззивният съд е взел предвид заключението на съдебно-техническата експертиза, допусната във въззивното производство, по изложените по-горе съображения. Приел е, че обезщетението за описаните по-горе СМР и при отчитане процент овехтяване възлиза на 7682, 50 лв., а не на 8500 лв., а стойността на трайните насаждения – в размер на 950 лв., а не на 1713 лв. Общата стойност на полезните разноски възлиза на 8632, 50 лв. (7682, 50 + 950), а не на сумата 10213 лв. (8500 лв. СМР и 1713 лв. трайни насаждения). От сумата 8632, 80 лв. на присъждане подлежи половината – 4316, 25 лв. За разликата над 4316, 65 лв. до пълния предявен размер (5106, 50 лв.) претенциите са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Въззивният съд е приел, че в частта, с която са присъдени законни лихви върху претенциите по чл. 30, ал. 3 ЗС и по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, считано от 23. 04. 2018 г. до окончателното им изплащане, първоинстанционното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, тъй като е постановено по незаявена претенция. Съдът не е бил сезиран с такова искане, а съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК обемът на дължимата защита и съдействие се определя от страните и съдът дължи произнасяне в рамките на заявената претенция. Присъждайки непоискана законна лихва, първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение и е постановил недопустим акт.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. При извършени подобрения в чужд имот от страна на физическо лице, на същото дължи ли се възстановяване на заплатените материали и труд за извършените СМР с включено ДДС, което е заплатило.

2. Въззивният съд следва ли да мотивира решението си защо дава вяра и се съобразява със заключение на едно вещо лице, а отхвърля заключението на друго вещо лице.

3. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, трябва ли той служебно да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.

4. В правомощията на съда ли е при иск по чл.61, ал.2 ЗЗД да намали размера на подобренията, претендирани от страната, до по-малкия размер измежду претендирания от страната и изчислените от вещото лице.

5. В правомощията на съда ли е при иск по чл.30, ал.3 ЗС да намали размера на подобренията, претендирани от страната, до размера на по-малкия измежду претендирания от страната и изчисления от вещото лице.

6. Законната лихва по иск за подобрения в съсобствен имот, предявен с нарочна молба, дължи ли се от датата на депозиране на искането в съда, ако такава претенция не е заявена.

Първият въпрос не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Същият е несъответен на установените по делото факти – не е доказано касаторът да е плащал ДДС при извършване на необходимите и полезни разноски. На следващо място, при преценка размера на дължимите обезщетения съдът се е съобразил с практиката на ВКС, според която когато съсобственикът е извършил подобрения в имота без съгласието, но и без изричното противопоставяне на останалите съсобственици и без този съсобственик да е изменил намерението си да е владелец на своята идеална част от имота и държател на частите на останалите съсобственици, отношенията между него и останалите съсобственици следва да се уредят съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие. В този случай, ако съсобственикът е действал и в свой интерес, отговорността на другите съсобственици се ограничава до по-малката сума между стойността на действително направените разходи и увеличената вследствие на подобренията стойност на съсобствения имот. В този смисъл - решение № 487 от 30.11.2011 г. по гр.д.№ 1503/2010 г. на ВКС, І г.о., и решение № 339 от 10.10.2011 г. по гр.д.№ 1072/2010 г. на ВКС, І г.о.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, касаещ начина, по който съдът е длъжен да процедира при разнопосочни заключения на вещи лица и необходимостта от излагане на мотиви по какви съображения се възприема едното, а не се кредитира другото заключение. По този въпрос е налице трайно установена практика на ВКС (решение № 57 от 08.05.2014 г. по гр.д.№ 7493/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 408/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 378/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 224 от 07.01.2019 г. по гр.д.№ 612/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о.), според която заключението на вещото лице трябва да бъде пълно, ясно и мотивирано. Експертът следва да посочи не само изводите, които прави във връзка с поставената му от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи. Целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице. Когато съдът отхвърля заключението на вещото лице или при наличието на противоречиви заключения кредитира едно от тях и отхвърля друго, е длъжен да мотивира преценката си, като посочи причините, поради които не възприема това заключение. В настоящия случай съдът лаконично, но ясно, е посочил защо кредитира заключението на приетата във въззивното производство съдебно-техническа експертиза.

Отговор на третия въпрос се съдържа в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства ( чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК ). Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада - обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон. В случая въззивният съд е процедирал в пълно съответствие с тълкувателното решение.

Четвърти, пети и шести въпроси касаят правомощията на съда да се произнесе в пределите на търсената защита. Свързани са с оплакването на касатора, че за част от претендираните необходими и полезни разноски съдът е присъдил претендирания от ищеца размер, а не действителния размер, установен от заключението на съдебно-техническата експертиза, както и оплакването, че неправилно въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е присъдена непретендирана законна лихва върху главницата от предявяване на исканията по сметки по чл. 346 ГПК до окончателното й изплащане.

При произнасяне по исковете с правно основание чл.30, ал.3 ЗС и чл.61, ал.2 ЗЗД, стойността на доказаните необходими и полезни разноски е установена от заключението на приетата във въззивното производство съдебно-техническа експертиза, като в съответствие с принципа на диспозитивното начало въззивният съд е присъдил суми в рамките на претендирания с исковете размер. Изводите на съда са съобразени с трайно установената практика на ВКС, обективирана в решение № 94/09.05.2014 г. по гр. д. № 5666/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 155 от 24.06.2016 г. по гр.д.№ 1007/2016 г. на ВКС, І г.о., решение № 175 от 05.12.2011 г. по търг.д.№ 943/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 439 от 23.07.2010 г. по гр.д.№ 476/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 539 от 13.12.2011 г. по гр.д.№ 1844/2010 г. на ВКС, ІV г.о., в която е прието, че в исковия процес пределите на дължимата защита се определят от ищеца посредством основанието и петитума на исковата молба, чрез които се индивидуализира спорното материално право, като предмет на делото. Съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не излиза извън рамките на търсената защита, т. е. да не постановява решение свръхпетитум. Задължение на съда е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум и да се произнесе по спорното право, предмет на процеса, чиято защита се търси от ищеца, и инвокираните от ответника възражения. Процесуалният закон допуска възможност за промяна на предмета на първоначално въведения от ищеца правен спор, но само при спазване на установените в чл. 214 ГПК, правила за изменение на иска, едно от които е забраната за предявяване на нов иск в хода на процеса посредством едновременно изменение на основанието и петитума на вече предявения иск. Ако съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респективно ако съдът в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, решението му би било недопустимо като произнесено по непредявен иск.

По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване в атакуваните от касатора части.

Ответницата по касационната жалба не претендира присъждане на разноски за касационната инстанция и няма данни да е направила такива.

С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение