Решение № 919 от 8.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5128/2008 г.

Решение № 919 от 8.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5128/2008 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Олга Керелска Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във вр. § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК /обн. ДВ, бр. 59/20.07.2007 г./, в сила от 1.03.2008 г. Образувано е по касационна жалба на "В" О., гр. В. срещу решение от 28.06.2004 г., постановено по гр. д. № 231/2004 г. на Варненския апелативен съд. В жалбата се правят оплаквания за процесуална недопустимост на обжалваното решение, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон /касационни основания за отмяна по чл. 218б, б. "б" и в ГПК (отм.)/ Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Ответникът по жалбата - Е. М. Г. от гр. В., не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от страна, която има право и интерес от обжалването и срещу допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. Съображенията за това са следните: С обжалваното решение Варненския апелативен съд отменя решението на Варненския окръжен съд, постановено по гр. д. № 1172/2003 г. и постановява ново решение, с което осъжда "В" О., гр. В. да заплати на Е. М. Г. от с. гр. сумата от 11 000 лв., представляваща обезщетение от девет брутни работни заплати на осн. чл. 50, ал. 12 от КТД, поради прекратяване на трудовия му договор с дружеството, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска - 30.07.2003 г. до окончателното изплащане на сумата. За да постанови това решение въззивният съд е приел, че е надлежно сезиран със въззивна жалба от Е. М. Г., поради което е разгледал същата по същество. С решението е прието, че трудовия договор между Г и "К" гр. В. е прекратен на осн. чл. 328, ал. 2 КТ, считано от 27.01.2003 г., както и че към този момент има трудов стаж в дружеството 18 г., 8 месеца и 18 дни. Прието е, че ищецът се е присъединил към КТД на дружеството със заявление от 29.04.2004 г., поради което следва да се ползва от правата по договора и по - конкретно от разпоредбата на чл. 50, ал. 12 от него в действащата към момента на уволнението редакция, която му дава право, с оглед установения трудов стаж в дружеството, да получи обезщетение в размер на 9 брутни работни заплати, които възлизат на сумата 12 038 лв. Доколкото искът е предявен в размер на 11 0000 лв. съдът го е уважил в този претендиран размер. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна въззивна жалба, доколкото същата не е била подписана от Е. Г. На първо място това твърдение на касатора е останало недоказано във въззивното производство. Съдът не е бил служебно задължен да го изследва, доколкото от външна страна жалбата е редовна /тоест подписана/. В тежест на "В" О., гр. В. е било да установи, че подписът на жалбата не е на лицето, сочено като неин подател, тъй като възраженията в тази насока са негови. На второ място, дори въззивната жалба да не е била подписана от Е. Г., а от друго лице, доколкото в производството пред въззивния съд той е поддържал същата, следва да се приеме, че действията на това лице/ като действало без представителна власт /по отношение на подаването на въззивната жалба са потвърдени и с това валидирани. Неоснователно е и оплакването, че в нарушение на процесуалните правила съдът е поставил въпроси по реда на чл. 114 ГПК на жалбоподателя относно това дали е подписал жалбата. Несъстоятелно е твърдението, че съдът може да задава такива въпроси само по искане на противната страна. С оглед на изложеното, въззивният съд правилно е приел, че е надлежно сезиран с въззивна жалба и е разгледал същата по същество. Съдът правилно е приел, че при решаването на правния спор следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 50, ал. 12 КТД в редакцията, действаща към датата на заповедта за уволнение. Съгласно разпоредбата на чл. 54, ал. 1 КТ, колективният трудов договор влиза в сила от деня на сключването му, доколкото в него не е уговорено друго. Възможността да бъде уговорено нещо друго обаче, няма предвид придаване на обратно действие на нови или изменени негови разпоредби, с които се преуреждат вече уредени въпроси и отношения, а отлагане действието на договора. С оглед на това разпоредбата на § 9 от Анекса, сключен на 09.06.2003 г., който предвижда обратно действие на изменението в чл. 50, ал. 12 КТД противоречи на закона. Доколкото ищецът - ответник по касация е бил уволнен при действието на старата редакция на чл. 50, ал. 2 КТД, неговите отношения с дружеството досежно възможността да получи регламентираното в този текст обезщетение, се уреждат според нея. Противното разбиране съществено би накърнило интересите на работниците и служителите и би създало положение на правна несигурност при уреждане на техните отношения с предприятието, поради което и законът не го допуска. Разпоредбата на чл. 50, ал. 12 КТД в приложимата й редакция не изисква трудовия стаж в дружеството като елемент от фактическия състав за възникване правото на обезщетение, да е непрекъснат. Това изискване се въвежда едва с Анекса. С оглед на това, размера на дължимото обезщетение следва да се определи въз основа на всичкия макар и прекъсван трудов стаж, който ищецът е имал в дружеството, както е прието и с въззивното решение. При решаване на въпроса кой стаж в дружеството следва да бъде зачетен като трудов обаче, въззивният съд неправилно е приел, че в него следва да се включи и периода от време, през който ищецът е бил Управител на дружеството въз основа на договор за управление. Теорията и съдебната практика безпротиворечиво приема, че този договор е граждански - облигационен по своя характер, а не трудов. С оглед на това, по дефиниция, времето, през което лицето е работило по граждански договор като управител на дружеството, не представлява трудов стаж по смисъла на КТ. Стажът като управител може да бъде приравнен на трудовия стаж с оглед възможността за получаване на конкретното обезщетение само ако това изрично е посочено в КТД и или в договорите за управление, което в случая не е така. Общата разпоредба, включена в някои от представените по делото договори за управление, сключени между М на регионалното развитие и благоустройството и Е. Г., че управителят има право да ползва социалните фондове на дружеството съгласно общите разпоредби на КТД не може да се тълкува в посочения смисъл. При това положение и предвид данните на приетата съдебно - счетоводна експертиза следва да се приеме, че общия трудов стаж на Г. в дружеството по см. на чл. 50, ал. 12 КТД, възлиза на 12 г., 8 месеца и 26 дни. С оглед на това, дължимото обезщетение по силата на тази разпоредба е в размер на осем, а не на девет брутни работни заплати. При брутно възнаграждение в размер на 1 337,60 лв. за последния цял отработен месец /м. 12.2002 г./, обезщетението възлиза на сумата 10 700,80 лв. Следователно искът се явява основателен за този размер. За разликата до претендирания и присъден от въззивната инстанция размер от 11 000 лв., искът е неоснователен и следва да се отхвърли. С оглед на горното, въззивното решение следва да бъде отменено за размера от 10 700,80 лв. до 11 000 лв. и вместо него следва да бъде постановено ново решение, с което за този размер предявеният иск бъде отхвърлен. В останалата част, с която е присъдено обезщетение до размер от 10 700,80 лв. решението следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, III г. о.