Определение № 2975 от 10.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4413/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. С. Ч. чрез адв. Г. Ю. срещу решение № 66/07.02.2024г. на Благоевградски окръжен съд постановено по гр. д. № 1199/2023 г., с което е потвърдено решение № 310 от 19.05.2023 г. на Благоевградски районен съд по гр. д. № 2532/2021г., с което касаторът е осъден да заплати на Е. Д. И. на основание чл. 45 ЗЗД сумата 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от средни телесни повреди, представляващи нараняване, проникващо в гръдната кухина - прободно-порезно нараняване в дясната гръдна половина и разстройство на здравето, временно опасно за живота, заради проникване на кръв и въздух в плевралната кухина - хемопневмоторакс и контузия на десния бял дроб, от които ищецът е претърпял болки и страдания, психически и емоционален дискомфорт, които вреди са пряка и непосредствена последица от извършено на 28.01.2018 г. престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. с ал. 1 НК, за което касаторът е признат за виновен с влязла в сила присъда по НОХД № 858/2019г. на Районен съд-Благоевград, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба 08.10.2021 г. до изплащане на сумата. Жалбоподателят Ч. счита въззивното решение за неправилно. За обосноваване достъпа до касационно обжалване жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност, както и поставя следните правни въпроси: 1/ следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат фактически изводи досежно осъществяването на правнорелевантните факти, послужили за правните изводи на съда, изведени чрез пълно и главно доказване и при излагане на съображения кои са доказателствата, които ги установяват и защо едни доказателства са ценени, а други - не; 2/ какви са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт съгласно чл. 52 ЗЗД; 3/ дължи ли съдът да докладва заявените с въззивната жалба възражения, да формира мотиви по всички възражения във въззивната жалба и да обсъди всяко едно от тях поотделно и да заяви защо ги приема за основателни или не, съответно да прецени всички релевантни факти или само част от тях; 4/ за критериите при определяне по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди /болки и страдания/; 5/ при определяне на размера на неимуществените вреди, причинени от непозволено увреждане, следва ли съдът да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и следва ли в мотивите на решението да посочи значението им за конкретния определен от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане; 6/ достатъчно ли е съдът да посочи единствено, че обезщетението за неимуществени вреди е съобразено с икономическите условия в страната или следва в мотивите съдът да изследва икономическите условия в страната, както и да посочи значението им за конкретно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане. Ответникът по касационната жалба Е. Д. И., представляван от адв. В. У., изразява становище за недопускане на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че с влязла в сила присъда на наказателен съд ответникът К. Ч. е признат за виновен за това, че на 28.01.2018 г. около 01:50 часа в къща в [населено място], собственост на Г. Л. Х. и Ц. В. Х., чрез нанасяне на удар с нож в областта на гърба на ищеца му причинил средни телесни повреди, представляващи нараняване, проникващо в гръдната кухина - прободно-порезно нараняване в дясната гръдна половина и разстройство на здравето, временно опасно за живота, заради проникване на кръв и въздух в плевралната кухина - хемопневмоторакс и контузия на десния бял дроб - престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. с ал. 1 НК, за което му е наложено наказание ,,лишаване от свобода“ за срок от 2 години, чието изтърпяване е отложено за срок от 4 години. Съдът е посочил, че съгласно чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, като в случая с влязлата в сила присъда по НОХД № 858/2019 г. на Районен съд-Благоевград се установява безспорно деянието, авторството на ответника, както и неговата вина. След преценка на показанията на всички разпитани по делото свидетели съдът е приел, че тези на Н. Т. и Й. Т. кореспондират изцяло с останалия по делото доказателствен материал и правилно са кредитирани от първоинстанционния съд. По поддържаното от ответника възражение за съпричиняване и оплакванията, че първоинстанционният съд му е дал повърхностен и незадълбочен отговор, съдът, след анализ на събраните по делото доказателства, е намерил, че не може да се направи извод за наличието на съпричиняване. Такъв извод не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. По делото не е установено с поведението си ищецът да е допринесъл за осъществяването на деликта. За установяване уврежданията на ищеца съдът е ценил съдебно-медицинската експертиза, според която деянието е довело до разстройство на здравето, временно опасно за живота на ищеца, заради проникване на кръв и въздух в плевралната кухина - хемопневмоторакс и контузия на десния бял дроб. Съдът също така е взел предвид и комплексната психиатрично-психологична експертиза, която установява настъпила негативна промяна в психическото състояние на ищеца; той страда от мъчителни спомени и живо припомняне на травмиращото преживяване, нарушени емоционални реакции /нервност, тревожност, безпокойство, безразличие/ и активно избягва неща, ситуации и места, които му напомнят за травматичното събитие, дори и към момента на изследването; възстановителният период от тази травма не може да бъде точно определен. Вещите лица сочат, че съществува пряка причинно-следствена връзка между извършеното деяние и поставената диагноза „посттравматично стресово разстройство". При тези доказателства съдът е счел, че уврежданията на ищеца са надлежно установени по делото както от приетите експертизи, така и от показанията на свидетелите Н. Т. и Й. Т.. Отговорността за обезщетяване на вредите е на ответника. Препращайки към мотивите на първата инстанция, въззивният съд е приел, че определеното от него обезщетение 10 000лв. съответства на тежестта на причинените неимуществени вреди. При преценка предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че такива липсват. Касаторът е обосновал очевидната неправилност с твърдение за липса на мотиви, което препятства да бъде разбрано как е формирана волята на съда, т.е. визира очевидна необоснованост на акта. Такъв тежък порок обжалваното решение не разкрива. Вярно е, че в решението липсва подробно посочване и обсъждане на всички събрани доказателства, но съдът е извършил препращане към мотивите на първата инстанция по чл. 272 ГПК и е отговорил на повдигнатите в жалбата доводи и възражения. Такова процесуално поведение е напълно допустимо когато се потвърждава обжалвания акт. Волята на съда е напълно ясна и разбираема. Поради това касационно ожалване поради очевидна неправилност не може да се допусне. Първият правен въпрос е за съдържанието на мотивите на съда. Липсва противоречие с посочената практика на Върховния касационен съд. Следва да се приеме, че въззивният съд е изпълнил вмененото му от закона и практиката задължение да мотивира акта си като от една страна е препратил към подробните фактически и правни съображения на първата инстанция, а от друга страна е изложил свои съображения и е отговорил на наведените в жалбата доводи. Вторият правен въпрос, както четвъртият, петият и шестият се отнасят до критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт съгласно чл. 52 ЗЗД. Тези въпроси са правно релевантни за изхода на спора, но и по тях не може да приеме отклонение от практиката на Върховния касационен съд. По тези въпроси въззивният съд изцяло е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, а те са съдържат подробно обсъждане на всички конкретни по делото обстоятелства, имащи значение за размера на обезщетението - както физическите болки, така и емоционалния стрес и страх, рефлектирал върху нормалните междуличностни отношения на ищеца за дълъг период от време. Така че, при определяне на обезщетението е съобразена задължителната практика по прилагане принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД - ППВС № 4/1968г. и съвременната практика на Върховния касационен съд. Касаторът се основава на противоречие именно с посоченото постановление на Пленума, както и с каузална практика, която изисква определяне на обезщетението въз основа на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, каквито са: вида и тежестта на причинените физически и психически увреждания, други страдания и неудобства, медицинската прогноза за заболяването, обществено-икономическата конюнктура в страната. Всички тези обстоятелства са отчетени и взети предвид в случая, макар и чрез препращането по реда на чл. 272 ГПК. Ето защо противоречие с практиката по тези въпроси липсва. Третият въпрос е за задължението на съда да формира мотиви по всички възражения във въззивната жалба и да посочи защо ги приема за основателни или не. Въззивният съд е изложил своите съображения по наведените в жалбата доводи и съображения. Виждането на касатора, че те са недостатъчни и несъгласието с тях не може да обуслови достъп до касационен контрол. Конкретно, спрямо поддържаното възражение за съпричиняване съдът ясно е посочил, че такова не се установява от доказателствата. В отговора на исковата молба е поддържано, че ищецът е нападнал ответника и с това го е предизвикал. По тези доводи първоинстанционният съд е приел, че допринасящо за вредите поведение на ищеца не е установено. Видно, че в мотивите на присъдата няма данни за такова поведение, а свидетелите по делото не са разпитвани за обстоятелства около инцидента, а само за състоянието на ищеца след това. Във въззивната жалба на ответника най-общо се твърди съпричиняване, без посочване кое поведение на ищеца представлява такова. При липсата на конкретно оплакване и на събрани каквито и да е доказателства за съпричиняване въззивният съд е направил единствения възможен извод, че възражението по чл. 51, ал.2 ЗЗД е недоказано. В обобщение, следва да бъде отказано допускане на касационен контрол. Ответникът не претендира разноски и съдът не присъжда такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.