Определение № 2053 от 08.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 892/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.2 вр. ал.1, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. Е. Й., представляван от адв.П. Х., срещу определение № 97 от 27.02.2026г. по в.т.д. № 69/2026г. на Апелативен съд - Варна, с което е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател поддържа, че макар съдът да е свободен в определянето на държавна такса съобразно материалния интерес по делото, в случая се касае за преквалифициране на петитума. Намира за неправилен извода на въззивния съд за преклудиране на въпроса относно предмета и цената на предявения иск поради изтичане на срока за обжалване, като поддържа, че предметът на иска и неговият петутим са материалноправен въпрос и са от съществено значение за страните, с оглед на което определената държавна такса се явява неразбиране и служебна преквалификация и е извън правомощията на съда, а не отстранима процесуална пречка – прекомерна оценка на иска. По изложените съображения моли обжалваното определение да бъде отменено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.2 вр. чл.274, ал.1, т.1 от ГПК от легитимирана страна, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. В обжалваното определение въззивния съд е посочил, че съгласно чл.70 ал.2 ГПК подлежи на обжалване еднократно с частна жалба определението на съда, с което се увеличава цената на иска. Съобразил е мотивите на Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018г. на ВКС по тълк. дело № 5/2015г. на ОСГТК, че в обхвата на обжалваемите по реда на чл.70, ал.2 ГПК съдебни актове попадат и определенията или разпорежданията, с които в резултат на определяне на по-висока цена на иска в сравнение с тази, посочена в исковата молба, е указано да се внесе по-висока държавна такса, както и определенията, с които в резултат на определена по-висока цена на предявения иск делото е изпратено на компетентния окръжен съд съобразно правилата за родовата подсъдност. Приел е, че в случая от ищеца се поддържа, че предявеният от него иск е неоценяем, а първоинстанционният окръжен съд с атакуваното разпореждане е посочил, че искът е оценяем, определил е неговата цена в съответствие с нормата на чл.69, ал.1, т.4 ГПК и е посочил държавната такса, която следва да бъде довнесена от ищеца. Намерил е, че такъв акт на съда е обжалваем съобразно чл.70, ал.2 ГПК, но в настоящия случай правото на ищеца е преклудирано поради необжалването от него на определение № 11818 от 02.09.2025г. по гр.дело № 9432/25г. на районния съд, с което съдът е приел, че искът е оценяем и в резултат на това е изпратил делото на компетентния окръжен съд. Изтъкнал е, че именно това определение съобразно мотивите в тълкувателното решение и при несъгласие с него е следвало да бъде обжалвано от ищеца както по отношение на приетото от съда, че искът е оценяем, така и по отношение на родовата подсъдност. Поради това е достигнал до извод, че подадената частна жалба срещу повторното приемане на иска за оценяем от окръжния съд е недопустима, като е недопустимо и възражение срещу родовата подсъдност след стабилизиране на определението на районния съд по чл.118 ГПК. Добавил е, че спор относно конкретния размер на цената на иска няма повдигнат в частната жалба, като оплакванията са основно за това, че предявеният иск е неоценяем. По тези съображения въззивният съд е намерил, че частната жалба е недопустима и производството по нея следва да бъде прекратено. Обжалваното определение е правилно като краен резултат, но не по изложените в него съображения. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 6 от 15.01.2019г. по тълк.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл.269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Съдържанието на процесуалното правоотношение е регламентирано от императивни правни норми, за приложението на които съдът следи служебно в изпълнение на задължението си по чл.5 ГПК и чл.7, ал.1 ГПК и страните не могат да влияят на съдържанието на процесуалните права и задължения, поради което те нямат и възможност чрез съдържанието на подадените от тях жалби да ограничават осъществяваната от функционално компетентната инстанция проверка при разрешаване на процесуален спор. Прието е, че съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Разрешаването на въпроса, включен в предмета на настоящото частно производство, е обусловено от преценката относно характера на обжалвания пред въззивния съд първоинстанционен съдебен акт и дали същият попада в някоя от хипотезите на чл.274, ал.1 ГПК. В настоящия случай въззивният съд е бил сезиран с частна жалба срещу разпореждане № 6566 от 25.11.2025г. на първоинстанционния окръжен съд, с което производството по делото е оставено без движение и на ищеца, настоящ частен жалбоподател, е дадена последна възможност в едноседмичен срок от получаване на разпореждането да отстрани нередовностите на исковата молба, като заяви ясно и непротиворечиво с какъв иск сезира съда: да бъде прогласена нищожността на договора за кредит, като посочи на какво основание, а в условията на евентуалност да бъде прогласена нищожността на отделни клаузи от договора поради противоречие със ЗЗП и посочи кои, или отправя друго искане към съда, съответно да заяви какво е то, доколкото в уточняващата молба от 24.11.2025г. излага, че производството е „за съществуване на право: Правото на ответника да предприеме незаконосъобразни изпълнителни действия, произтичащи от твърдян нищожен договор”, а в случай, че предявява иск за нищожност на договора за кредит, да представи доказателства за доплатена държавна такса по сметка на ОС – Варна в размер на 1639,50 лева, представляваща разлика между дължимата държавна такса от 1689,50 лева /4% от общата стойност на договора - 42 237,49 лева, и платената до този момент сума от 50 лева/. Така постановеното разпореждане има характера на акт по движение на делото, а не на такъв за определяне на цената на иска, доколкото с него са дадени указания за уточняване на предявения иск и за внасяне на определена по размер държавна такса, в случай че е предявен иск за нищожност на договора за кредит. Този акт не подлежи на инстанционен контрол, тъй като не е от категорията на посочените в чл.274, ал.1 ГПК - няма преграждащ делото характер, нито обжалването му е изрично предвидено в закона. Правилността на разпореждането на първоинстанционния съд и дадените с него указания подлежи на проверка при осъществяване на инстанционен контрол на постановения краен съдебен акт. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение,