Определение № 130 от 23.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2655/2020 г.

Производството e по чл. 248 от ГПК. Образувано е по молба на Прокуратурата на Република България, с която е поискано изменение на определение № 83 от 18.02.2021 г., постановено по гр. дело № 2655 по описа за 2020 г. на ВКС, в частта за разноските. Твърди се, че е налице прекомерност на договорения и заплатен адвокатски хонорар по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, понеже осъществената правна защита е само за изготвяне на насрещна касационна жалба против решение по в. гр. д. № 4139/2019 г. на Апелативен съд – София, а правният спор не се характеризира с правна и фактическа сложност, поради което се иска определението да бъде отменено в частта за разноските, респ. присъденият размер да бъде намален до минимума, предвиден в Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С отговора си, подаден в срока по чл. 248, ал. 2 ГПК, насрещната страна В. И. Д., чрез пълномощника си адв. Х. С. от САК, изразява становище за неоснователност на молбата и моли същата да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото, намира, че молбата е постъпила в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: С определение № 83 от 18.02.2021 г., постановено по настоящото дело, не е допуснато касационно обжалване по подадената от Прокуратурата на Република България касационна жалба срещу въззивно решение № 338 от 06.02.2020 г. по гр. д. № 4139/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 4320 от 14.06.2019 г. по гр. д. № 12990/2018 г. на Софийски градски съд в частта, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца сумата от 20000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди. С това определение е оставена без разглеждане подадената от В. И. Д. насрещна касационна жалба. С първоинстанционното решение, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на В. И. Д. сума в размер на 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение, като е отхвърлен искът за разликата над уважения до пълния предявен размер от 80 000 лв. Въззивният съд е отменил това решение в частта, в която искът е уважен за разликата над сумата от 20 000 лв. до общо присъдените 30 000 лв., като е приел, че за тази сума искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен поради неправилно приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД от страна на първоинстанционния съд. С определението по чл. 288 ГПК, с което ВКС не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение, Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на В. И. Д. направените пред касационната инстанция разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. По основателността на молбата, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: Не са налице предвидените в чл. 78, ал. 5 ГПК предпоставки за изменение на определението в частта, с която на ищеца са присъдени сторените по делото разноски.Това е така с оглед материалния интерес в касационното производство в размер на 20 000 лв., при който, съобразно разпоредбите на чл. 7, ал. 2, т. 4 и по аналогия с чл. 9, ал. 2 и ал. 3 от Наредба № 1/2004 г., минималният размер на адвокатското възнаграждение в случая е равен на общо 1695 лв. – по 847,50 лв. за изготвяне на отговор на касационна жалба и насрещна касационна жалба (по 75 % от възнаграждението по чл.7, ал. 2, т. 4 от Наредбата – 1130 лв.). По делото са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение в касационното производство общо в размер на 1200 лв., т. е. по-малко от предвидените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери, поради което в случая не е налице основание за неговото намаляване. Следва да се посочи, че независимо от оставянето на насрещната касационна жалба без разглеждане, същата следва да бъде взета предвид при определяне размера на дължимите разноски, тъй като разглеждането ѝ е функционално обусловено от допускането на касационната жалба. Правото на разноски за ответната страна възниква от неоснователно претендираните права и то не може да бъде изключено, поради това, че тя се е възползвала от друго свое процесуалното право - в срока за отговор на касационната жалба да подаде и насрещна такава, още повече, че възникването му също е последица от подаването на касационната жалба на Прокуратурата на Република България. При това положение за фактически извършената от процесуалния представител на В. И. Д. работа по касационното производство - изготвяне на писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и изготвяне на насрещна касационна жалба - уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв., не се явява прекомерно и не следва да бъде намалено, а молбата за изменение на определението в частта за разноските следва да бъде оставена без уважение. По гореизложените съображения и на основание чл. 248 от ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,