Определение № 3865 от 08.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1109/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. И. И. против решение № 271 от 3.10.2022 г., постановено по в.т. д. №234 по описа за 2022 г. на Варненския апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение №64 от 31.12.2021 г. по т. д. № 65 по описа за 2021 г. на Силистренския окръжен съд за отхвърляне на исковете на касатора за признаване за установено по отношение на „Банка ДСК“ АД, че касаторът не дължи главница от 107 669,12 лв. по договор за ипотечен кредит от 15.05.2007 г., ведно с договорна лихва в размер на 9074,34 лв. и наказателна лихва в размер на 8302,44 лв., както и 35 520,53 лв. главница по договор за ипотечен кредит от 19.06.2007 г., 3179,27 лв. договорна лихва и 2 470,35 лв. наказателна лихва. Касаторът твърди, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване касаторът сочи очевидна неправилност и противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК?

2. Искането на взискателя по параграф 3 от ПЗР на ЗЧСИ за продължаване на изпълнението от частен съдебен изпълнител представлява ли изпълнително действие и прекъсва ли давността за вземането, предмет на изпълнение по изпълнителното дело?

3. Обясненията/твърденията на страна в съдебното производство съставляват ли годно доказателствено средство?

„Банка ДСК“ АД застъпва становището, че няма основания за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване, като оспорва касационната жалба и по същество.

Производството по делото е било спряно с определение №3222 от 26.10.2023 г. до приключване на тълкувателно дело № 2 по описа за 2023 г. на ОСГТК на ВКС. На 4.07.2024 г. такова тълкувателно решение под №2 от 2023 г. вече е постановено, поради което на основание чл.230, ал.1 от ГПК производството следва да бъде възобновено.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

М. И. И. е изложил в заведената на 31.03.2021 г. искова молба, че образуваните през 2010 г. срещу него изпълнителни дела за вземанията по гореописаните договори за ипотечен кредит са били прекратени на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК-поради неизвършване на изпълнителни действия в продължение на повече от две години. Това обстоятелство е било безспорно установено с влязло в сила решение № 74 от 24.06.2019 по в. гр. д. № 170 по описа за 2019 г. на Силистренския окръжен съд. След това решение частният съдебен изпълнител е издал нарочни постановления за прекратяване на делата. Според ищеца следва да се има предвид, че при ЧСИ Е. Ю. не са образувани нови изпълнителни дела по молба на взискателя с приложен изпълнителен лист и със заплатени нови такси, а двете дела пред него са инициирани при условията на продължаване на едно вече образувано изпълнително дело от друг съдебен изпълнител в същия съдебен район по искане на взискателя. Добавил е, че извършените след прекратяването по перемпция на изпълнителното производство изпълнителни действия са недопустими, следователно недействителни и не могат да санират прекратяването на изпълнителното производство. При прекратяване на изпълнителното производство всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право, като обезсилването на изпълнителните действия настъпва с обратна сила и те не се считат произвели правно действие така, както се счита за непостановен обезсиленият съдебен акт. Ето защо е поискал да бъде признато за установено, че вземанията са погасени по давност.

В отговора на исковата молба „Банка ДСК“ АД е посочила, че по образуваните пред ЧСИ Е. Ю. №58/2015 г. и № 60/2015 г. са насрочени общо десет броя публични продажби на ипотекирания недвижим имот, които са продължили до 14.07.2017 г. Имотът е възложен на проведената на 15.07.2015 г. публична продан. Върху другия възбранен имот са насрочени седем публични продажби до 4.01.2019 г. и този имот е възложен на проведената на 5.01.2019 г. публична продан. За вземанията са образувани и нови изпълнителни дела през 2019 г. С извършването на тези изпълнителни действия давността е прекъсната и вземанията не са погасени по давност, поради което исковете са неоснователни. В публичното съдебно заседание на 3.11.2021 г. представителят на банката е поискал да бъдат приети като доказателства изпълнителни дела № 60 и № 58 от 2015 г. на ЧСИ Е. Ю., тъй като по тях има предприети редица изпълнителни действия, които са валидни, макар и да са извършени след перемпцията. Адвокатът на ищеца се е противопоставил на искането, тъй като биха се събрали множество доказателства, неотносими към спора. Възразил е, че освен това искането било преклудирано. Силистренският окръжен съд погрешно е приложил правилата за производство по търговски спорове, поради което е счел това възражение за основателно и е отказал да изиска преписи от изпълнителните дела по съображение, че това искане е преклудирано. В решението си първоинстанционният съд е приел, че перемпцията е без правно значение за давността съгласно практиката на ВКС. Затова, макар перемпцията по двете изпълнителни дела да е настъпила по силата на закона, то последвалите изпълнителни действия, извършени през 2015 г.-2019 г. от частния съдебен изпълнител са прекъснали петгодишния давностен срок. Ето защо е отхвърлил предявените искове за установяване недължимост на вземанията като погасени по давност.

Въззивният съд е приел, че перемпцията е без правно значение за прекъсване на давността, поради което е потвърдил първоинстанционното решение.

Решението на Варненския апелативен съд е постановено без да има процесуални пречки и при наличието на всички процесуални предпоставки за разрешаване на спора по същество, поради което не е недопустимо, както твърди касаторът. Ето защо на това основание касационно обжалване не следва да се допуска.

От съдържанието на исковата молба е видно, че касаторът основава твърдението си за погасяване на вземанията му по давност на две правни тези. Първата от тях е, че по отношение на изпълнителните дела, образувани през 2010 г. се прилага разрешението на т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК, според което давността се прекъсва с предприемането на изпълнително действие. Втората е, че изпълнителните действия след прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК се обезсилват по право, като обезсилването настъпва с обратна сила и те не се считат произвели правно действие, както се счита за непостановен обезсиленият съдебен акт. Първата теза на касатора е отречена с ТР № 3 от 29.03.2023 г. по тълкувателно дело № 3 по описа за 2020 г. на ОСГТК на ВКС, според което погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. За изпълнителни дела, които са образувани преди това, се прилага ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г., което предвижда, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. В случая изпълнителното дело срещу ищеца е образувано през 2010 г. и до 26.06.2015 г. погасителната давност за вземанията не тече, както е посочено в ППВС № 3 от 18.11.1980 г. Разбирането, че изпълнителните действия, извършени по перемирано дело са невалидни, обезсилени са с обратна сила и не са произвели правно действие противоречи на т.3 от ТР № 2 от 2023 г. от 04.07.2024 г. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2023 г. на ОСГТК на ВКС. Според тази точка от тълкувателното решение погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Ефектът на прекъсването на давността не се засяга от настъпилата по-късно перемпция на изпълнителното дело. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител и изпълнението или неизпълнението на това негово задължение не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора. Следователно крайният извод на въззивния съд, че давността не е изтекла съответства на ТР № 3 от 29.03.2023 г. по тълкувателно дело № 3 по описа за 2020 г. на ОСГТК на ВКС и на т.3 от ТР №2 от 2023 г. от 4.7.2024 г. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2023 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо по първите два въпроса касационно обжалване не следва да се допуска.

Третият въпрос на касатора е свързан с оплакването му, че по делото не са събрани доказателства за извършени изпълнителни действия за периода от 2015 г.-2019 г. и въззивният съд е приел за доказани тези обстоятелства само въз основа на твърденията на банката. Липсата на спор, че такива действия са извършени следва обаче не само от становището на банката, а и от въведения с исковата молба предмет на спора и от процесуалното поведение на представителя на касатора. В исковата молба изтичането на давността е обосновано единствено с перемпцията по изпълнителни дела и е изтъкнато, че петгодишната давност е изтекла на 2.05.2017 г., а как е продължило изпълнението след 26.06.2015 г. и как се е отразило на давността изобщо не е коментирано и съответно не е включено в спорния предмет. Представителят на ищеца изрично е пледирал пред първоинстанционния съд, че изпълнителните дела не следва да се прилагат по делото, тъй като биха се събрали неотносими към спора доказателства. Следователно липсата на спор за извършените след 2015 г. изпълнителни действия не се основава само на твърденията на страната за благоприятни за нея факти, поради което и по третия въпрос няма противоречие с практиката на ВКС.

Не може да се приеме, че липсата на преки доказателства за изпълнителните действия след 2015 г.-2017 г. представлява очевидна неправилност на решението, тъй като такъв порок не може да се установи само от неговото съдържание.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,