Определение № 37 от 01.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 190/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна (неточно наименована „касационна“) жалба с вх. № 262691/24.11.2020 г., подадена от адв. Д. Г. А., в качеството му на пълномощник на ответниците по делото И. Д. Щ., Х. Д. Щ., Г. Д. Г. и К. П. Г., срещу определение № 26009/30.10.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 298/2020 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното определение е оставена без уважение молба с вх. № 261383/16.10.2020 г., подадена от адв. А., в качеството му на пълномощник на същите четирима ответници-жалбоподатели, за изменение на постановеното по същото дело въззивно решение № 260006/10.09.2020 г. в частта му относно разноските, с която е определено на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв адвокатско възнаграждение на адв. А. за въззивното производство по делото. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на обжалване определение на апелативния съд. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приел, че липсват основания за ревизиране на въззивното решение в частта му за разноските за адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. В тази връзка се излагат доводи, че в противоречие с чл. 2, ал. 5 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ и с практика на ВКС по приложението на тази разпоредба, апелативният съд е приел, че на адв. А. се дължи едно общо адвокатско възнаграждение за въззивното производство, независимо от броя на исковете и броя на ответниците, упълномощили адвоката, по отношение на които той е осъществявал безплатна помощ, както и независимо от броя на частните жалби, подадени от тяхно име. Както вече беше посочено, подадената частна жалба с вх. № 262691/24.11.2020 г. е такава по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, а не е частна касационна жалба по чл. 274, ал. 3 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 24 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС), поради което съдът не следва да обсъжда представеното с нея изложение на основания за допускане на касационно обжалване. Ответникът по частната жалба – ищецът Националната агенция за приходите (НАП) е подала отговор чрез процесуалния си пълномощник ст. юрисконсулт М. К., с който оспорва жалбата и излага съображения за нейната неоснователност; претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящото частно производство. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С влязлото в сила въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение по делото, са отхвърлени, предявени от НАП срещу ответниците-жалбоподатели и ответника „К-Д-И-Г.“ ООД, искове по чл. 216, ал. 1, т. 2 и т. 4, във вр. с ал. 2 от ДОПК за обявяване за недействителни по отношение на държавата на следните договори: договор за продажба от 2014 г. в частта му досежно извършеното разпореждане от ответника Х. Щ. в полза на ответника Г. Г. на Ѕ идеална част от четири поземлени имота в [населено място], в режим на съпружеска имуществена общност; договор за продажба от 2017 г. в частта му досежно извършеното разпореждане от ответниците Г. и К. Г. в полза на ответното „К-Д-И-Г.“ ООД с предмет единия от горните имоти в [населено място]; и брачен договор от 28.04.2015 г. в частта му досежно извършеното разпореждане от ответника Х. Щ. в полза на ответницата И. Щ. на 1/2 идеална част от придобити в режим на съпружеска имуществена общност два апартамента в [населено място] и в [населено място]. Адв. А. е бил пълномощник на всички ответници, като по отношение на ответниците – физически лица (сега жалбоподатели) е осъществил безплатна адвокатска защита (ответното ООД му е заплатило възнаграждение). Срещу въззивната жалба на ищеца НАП адв. А. е изготвил и подал три отделни отговора, а именно: с вх. № 5981/20.06.2019 г. – от името на ответниците И. и Х. Щърбанови, с вх. № 5982/20.06.2019 г. – от името на ответниците Г. и К. Г. и с вх. № 5982/20.06.2019 г. – от името на ответното „К-Д-И-Г.“ ООД, като адв. А. не се е явил в откритото съдебно заседание във въззивното производство. Адв. А. е изготвил и подал, и частна жалба с вх. № 6239/27.06.2019 г. – от името на ответниците – физически лица (сега жалбоподатели) и частна жалба с вх. № 6240/27.06.2019 г. – от името на ответното ООД, по които с въззивното решение (в тази част имащо характера на определение) частично е отменено първоинстанционно определение № 494/13.06.2019 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК. При тези обстоятелства по делото, с въззивното решение апелативният съд е определил и присъдил в полза на адв. А. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв за въззивното производство по делото, както следва: в размер 2 153 лв., на основание чл. 7, ал. 2, т. 4, във вр. с чл. 9 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ – за изготвянето и подаването на отговорите на въззивната жалба; и в размер 200 лв., на основание чл. 11 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ – за изготвянето и подаването на двете частни жалби срещу първоинстанционното определение № 494/13.06.2019 г. Както в мотивите към тази част от въззивното решение, така и в мотивите към обжалваното определение № 26009/30.10.2020 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК, въззивният съд е приел, че ответниците – физически лица са необходими другари в производството, поради което на адв. А. следва да се определи едно общо възнаграждение за четиримата, като това за подаването на отговорите на въззивната жалба е определено на база общата цена на исковете в размер 78 012 лв. Приел е също, че едно общо възнаграждение следва да се определи и за подаването на двете частни жалби срещу първоинстанционното определение № 494/13.06.2019 г. Настоящият състав на IV-то гр. отд. на ВКС намира, че обжалваното определение № 26009/30.10.2020 г., постановено от въззивния съд по реда на чл. 248 от ГПК, е правилно като краен резултат, по следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, на която се позовават жалбоподателите, размерът на адвокатското възнаграждение действително се определя съобразно вида и броя на предявените по делото искове, за всеки един от тях поотделно. Настоящият съдебен състав намира, че тази разпоредба има предвид обаче единствено броя на обективно съединените искове, независимо от броя на ищците или ответниците по тях, т.е. – независимо от броя на субективно съединените искове, като аргумент за това следва от разпоредбите на чл. 72, във вр. с чл. 215 от ГПК. В тази връзка следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, съгласно която размерът на адвокатското възнаграждение, освен че не може да е по-нисък от минималния такъв, определен съгласно разпоредбите на Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, следва да е и справедлив и обоснован. Наред с това, именно предвид вида на отхвърлените в случая искове по чл. 216, ал. 1, т. 2 и т. 4, във вр. с ал. 2 от ДОПК – такива за относителна недействителност спрямо държавата на отделни части от три различни договора, както и предвид тясната връзка между трите обективно съединени иска (произтичаща и от тясната връзка от обективна и от субективна страна между трите процесни договора, частично припокриващи се помежду си по предмет и по страни), нито защитата на ответниците (включително на ответното ООД, което не е представлявано безплатно), нито защитаваният материален интерес на същите по делото, могат да бъдат разграничени за всеки един ответник по всеки един от исковете. Това ясно е видно и от подадените от адв. А. три отделни отговора на въззивната жалба (само два от които са от името на ответниците, защитавани безплатно от него), които освен, че в голяма степен се припокриват по съдържание помежду си, но и с тях е изградена една обща защита на всички ответници срещу всички предявени срещу тях обективно съединени искове, по които те са необходими другари (чл. 215 от ГПК). С оглед на това, настоящата инстанция намира, че апелативният съд правилно е определил на адв. А. едно общо възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв за подадените от него два отделни отговора на въззивната жалба от името на двете групи ответници-съпрузи (сега жалбоподатели), защитавани от него безплатно, което общо възнаграждение правилно е определено и на база общата цена на трите обективно съединени иска; правилно въззивният съд е взел предвид и обстоятелството, че адв. А. не се е явил в откритото съдебно заседание (чл. 7, ал. 2, т. 4, във вр. с чл. 9, ал. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ). Макар въззивният съд неправилно да е взел предвид, освен частната жалба, подадена от името на четиримата ответници физически лица (сега жалбоподатели), които адв. А. е защитавал безплатно по делото, и другата частна жалба срещу първоинстанционното определение № 494/13.06.2019 г., която е подадена от ответното ООД, което не е получило безплатна адвокатска помощ по делото, като краен резултат съдът правилно е определил едно общо възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв за адв. А. и по чл. 11 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ. В заключение – обжалваното определение на апелативния съд, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е правилно, като при извършената служебна проверка се установи, че то е и валидно и процесуално допустимо, поради което следва да се потвърди. Предвид този изход на настоящото частно производство, съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 от ГПК, във вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПП и с чл. 25а, ал. 3, предл. последно, във вр. с ал. 2 от НЗПП, жалбоподателите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по частната им жалба НАП, претендираните от последната разноски за юрисконсултско възнаграждение, а именно – сумата 50 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение