Определение № 1017 от 30.01.2024 г. на ВАС по адм. д. № 728/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Агенция "Пътна инфраструктура" (АПИ) срещу Определение №2450 от 28.09.2023 г. на Административен съд (АС) – Бургас по КАНД №1066/2023 г., с което е спряно производството по делото до приключване на дело № С-61/2023 г. пред Съда на Европейския съюз (СЕС). Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно. Излага подробни доводи, в които сочи, че неправилно първоинстанционният съд е постановил спиране на производството по делото, като е приложил разпоредбите на чл. 229, ал. 1, т. 4 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл. 144 и чл. 228 АПК, тъй като не са налице основанията за спиране на производството. Счита разпоредбата на чл. 144 АПК, както и тази на чл. 229 ГПК, за неприложими в касационното производството по Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Сочи, че между основанията за спиране на производството посочени в чл. 229, ал. 1 ГПК не фигурира висящо производство по преюдициално запитване. Допълва, че производството се спира единствено, когато съдът, пред който делото е висящо, е отправил преюдициалното запитване до СЕС. Счита, че преюдициалното запитване няма отношение за правилното решаване на спора пред АС - Бургас, тъй като с решението на СЕС не се разрешава правен спор със силата на пресъдено нещо и не е налице обуславящо спорно преюдициално правоотношение. Иска отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – „Би ен ви 4“ ЕООД изразява становище за недопустимост, евентуално – за неоснователност на частната жалба. Претендира разноски. След като прецени доказателствата по делото, във връзка с доводите и съображенията в частната жалба, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна – адресат на оспореното определение и срещу акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. За да постанови обжалваното определение и да спре производството, съдът е посочил, че от Административен съд – Хасково с Определение $113 от 31.01.2023 г. по КАНД №997/2022 г. е отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, въз основа на което е образувано дело № С-61/2023 г. Счел е, че е налице основанието на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК във вр. с чл. 144 АПК във вр. с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), тъй като отговорът на поставените пред СЕС въпроси е с преюдициално значение за произнасяне по висящото пред него КАНД. Определението е правилно. Правилни са изводите на съда, че е налице основанието, визирано в чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК. С оглед разпоредбата на чл. 63в ЗАНН, решението на районния съд подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс, и по реда на глава дванадесета "Касационно производство" на Административнопроцесуалния кодекс. Разпоредбата на чл. 144 АПК се намира в Дял Трети „Производства пред съда“ в глава Девета „Общи разпоредби“, която е приложима както за първоинстанционното, така и за касационното производство. А съгласно разпоредбата на чл. 144 АПК за неуредените в този дял въпроси, а именно дял трети “Производства пред съд”, глава девета “Общи разпоредби”, се прилагат разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс. Неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че производството се спира единствено когато съдът, пред който делото е висящо, отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, приложим на основание чл. 144 АПК, когато в същия или друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното произнасяне по спора, съдът спира производството. По силата на чл. 633 ГПК, вр. с чл. 144 АПК решението на СЕС по преюдициалното запитване е задължително не само за съда, който го е отправил, но и за всички съдилища и учреждения в Република България. Когато е отправено запитване от национален съд на държава-членка и пред друг съд на държава-членка се поставят за решаване същите въпроси, за които е необходимо тълкуване на разпоредби от правото на Европейския съюз, вторият съд спира производството по делото до произнасяне на СЕС на основание чл. 633, във връзка с чл. 631, ал. 1 ГПК. В производството пред Административен съд – Бургас следва да бъде извършена преценка на правилността на изводите на Районен съд – Бургас относно законосъобразността на Електронен фиш №8504630297 на АПИ. С него за нарушение на чл. 102, ал. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) осъществено чрез незаплатена изцяло дължима пътна такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата (ЗП), на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3 във вр. с ал. 3 във вр. с чл. 179, ал. 3б ЗДвП е наложена имуществена санкция в размер на 2 500,00 лв. на „Би ен ви 4“ ЕООД. Поставеният преюдициален въпрос по дело С-61/2023 г. на СЕС е именно във връзка със съответствието на чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури и националната правна уредба, като разглежданата в настоящото производство, с която се предвижда налагане на имуществена санкция във фиксиран размер за нарушенията на правилата относно задължението за предварително установяване и заплащане на размера на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, при положение че е предвидена възможност за освобождаване от административнонаказателна отговорност при заплащане на т.нар. „компенсаторна такса“. Като е достигнал до същите правни изводи, а и при липсата на сочените в частната жалба пороци, Административен съд - Бургас е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. По искането на ответника за разноски: Съгласно разпоредбата на чл.143 АПК отговорността за деловодните разноски в съдебно-административното производство произтича от факта на неоснователно повдигнатия правен спор и се носи от страната, чието правно твърдение е отречено с решението и може да бъде осъществена само по висящия процес. С оглед изложеното възлагането на разноските по делото следва да бъде направено при приключването му в зависимост от изхода на правния спор. Този извод кореспондира с нормата на чл. 81 ГПК, вр. с чл. 144 АПК, съгласно която във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Разпоредбата на чл. 81 ГПК следва да се тълкува систематично, във връзка с предходния текст на чл. 80 ГПК, обуславящ правомощието на съответната инстанция да се произнесе по едно надлежно заявено искане за присъждане на разноски "до приключването на последното заседание" пред нея. В настоящия случай постановеният съдебен акт е определение, с което е спряно производството по делото. С този акт не се решава спорът по същество. По разноските следва да се произнесе съдът в основното производство, с чийто съдебен акт приключва делото. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение