Определение № 2269 от 15.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 703/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 вр. с ал.1, т.2 вр. чл. 248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на ответника ЗАД “ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], против определение № 39/ 22.01.2025 г. по в.т.д. № 403/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на дружеството за изменение на постановеното по делото решение № 407/14.11.2024 г. в частта за разноските чрез присъждане на адвокатско възнаграждение от още 58 432,16 лева за първоинстанционното производство и в размер на 57 000 лева – за въззивното производство, евентуално в предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер. В частната жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Изразява се несъгласие с изводите на апелативния съд за недоказване заплащането на адвокатския хонорар, формиран с оглед липсата на приобщен по делото договор за правна защита и съдействие. Поддържа се, че наличието на такъв не се оспорва от насрещната страна, като са налице достатъчно доказателство (фактура и платежно нареждане), установяващи съществуването и плащането по банков път на претендираното адвокатско възнаграждение и за двете съдебни инстанции. Счита се, че същите следва да се присъдят на ответника и настоящ частен жалбоподател поради отхвърлянето на предявените искове. Претендира се отмяна на обжалваното определение и изменение на въззивното решение в частта за разноските в този смисъл. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответниците по частната жалба Х. К., Т. К., К. Ш., С. К. и Ю. К. оспорват същата като неоснователна. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, намира следното: Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. С решение № 407/14.11.2024 г. по в.т.д. № 403/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, след частични потвърждаване и отмяна на решение № 20/20.03.2024 г. по т.д. № 77/2023 г. на Окръжен съд - Хасково са отхвърлени предявените от Х. К., Т. К., К. Ш., С. К. и Ю. К. против застрахователното дружество осъдителни искове по чл. 432, ал. 1 КЗ; потвърждава се определение № 136/22.05.2024 г. на окръжния съд за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските, с която се осъждат ищците да заплатят на ответника сумата от 5 767,39 лева; ищците са осъдени да заплатят на застрахователното дружество сумата от 15 600 лева, представляваща разноски за въззивното производство. В мотивите на решението е прието, че пред двете инстанции ответникът е представил списък по чл. 80 ГПК, фактура и платежно нареждане за адвокатско възнаграждение от 64 200 лева с ДДС за първоинстанционното производство и 57 000 лева с ДДС за въззивното производство, но не и договор за правна защита и съдействие, с който да е уговорено заплащането на такива възнаграждения, при липса на какъвто не са налице надлежни доказателства, съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, и не са присъдени такива. Добавено е, че по отношение на тези разноски въззивният съд не е обвързан от приетото по частната жалба, доколкото тя касае разноските за отхвърлената от първоинстанционния съд с влязлото в сила в тази му част като необжалвано решение, а за разноските за останалата част от исковете, които са предмет на въззивното производство, апелативният съд се произнася за първи път, с оглед промяната на резултата по спора. В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК е подадена от ответника в производството молба за изменение на въззивното решение в частта за разноските, като се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивното производство и такова в пълен размер за първоинстанционното производство. С обжалваното определение искането на страната е оставено без уважение от апелативния съд, с мотиви, че независимо, че договорът за адвокатска услуга е неформален, а писмената форма е такава за доказване, то за доказването му относно уговореното с него възнаграждение и начина на плащането му се изисква представянето на такъв – с характер на разписка, удостоверяваща заплащането на възнаграждението, когато с него е предвидено да се извърши в брой, или само за установяване параметрите на съглашението, в изпълнение на което е заплатено по предвидения банков път уговореното възнаграждение. Прието е, че в случая при липса на надлежни доказателства за плащане на уговорено адвокатско възнаграждение, разноски за такова не следва да се присъждат, поради което е безпредметно обсъждането на доводите за негова прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, касаещи размера на същото. Настоящият съдебен състав намира, че определението на апелативния съд е неправилно. Пред първоинстанционния и пред въззивния съд са представени фактури и платежни документи за уговорено и заплатено от ответника адвокатско възнаграждение. Доказателствата за реалното извършване на претендираните разходи са надлежно приобщени по делото преди приключване на съдебното дирене пред съответната инстанция. При тези данни и предвид неформалния характер на договора за правна защита и съдействие, не могат да бъдат споделени съображенията на апелативния съд за неприсъждане на поисканите разноски за адвокатско възнаграждение на ответника. С оглед установяване плащането по банков път на претендираните от застрахователя разноски за адвокатско възнаграждение, следва да бъде разгледано релевираното от ищцовата страна възражение за неговата прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Настоящият състав не е обвързан от преценката на първата инстанция за размера, до който подлежи на намаляване адвокатския хонорар на застрахователя, поради което извършва самостоятелно обследване на релевантните обстоятелства. Като съобразява фактическата и правна сложност на производството, извършените от адвоката на ответника процесуални действия, които са идентични по характер и обем по исковете на петимата ищци, проведените съдебни заседания в първоинстанционното производство, както и че Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет, към която препраща чл. 78, ал. 5 ГПК вр. с чл. 36 ЗА, не съответства на правото на ЕС, съгласно даденото тълкуване в решение по дело С-438/22 на СЕС, настоящият състав намира, че релевираното възражение за прекомерност е основателно. С оглед на това и при съобразяване на присъденото от първоинстационния съд адвокатско възнаграждение на застрахователното дружество, в полза на ответника за първата инстанция следва да се определи допълнително такова от 1 500 лева без ДДС или 1 800 лева с ДДС, а за горницата до претендирания размер от още 58 432,16 лева искането на ответника не следва да бъде уважено. По отношение на претендирания адвокатски хонорар за въззивното производство от 57 000 лева с ДДС настоящият състав съобразява фактическата и правна сложност на делото, идентичния характер на извършените от адвоката на ответника процесуални действия по претенциите на петимата ищци, проведеното съдебно заседание във въззивното производство, както и неприложимостта на посочените размери в цитираната по-горе наредба. При това положение се налага изводът, че адвокатското възнаграждение на застрахователя за тази инстанция следва да бъде намалено на 1 500 лева без ДДС или 1 800 лева с ДДС, в който общ размер следва да му бъде присъдено. За горницата над тази сума до пълния претендиран размер от 57 000 лева искането на ответника не подлежи на уважаване. Ето защо, настоящият състав намира, че обжалваното определение на апелативния съд следва да бъде отменено и да бъде постановено изменение на въззивното решение в частта за разноските в горния смисъл. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,