Определение № 6493 от 12.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4520/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Н. Г. И., чрез адв. Пишмишева, против определение № 2944/ 13.03.2026 г., постановено по адм. дело № 225/2026 г. по описа на Административен съд - Пловдив (АС Пловдив), с което жалбата й срещу чл. 114, ал. 2, изречение второ и чл. 115 от Правилника за академичното развитие (Правилника) на Медицински университет (МУ) Пловдив е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено. Частният жалбоподател оспорва определението като неправилно и незаконосъобразно. По подробно изложени в жалбата доводи счита, че съдът неправилно е приел, че за И. липсва правен интерес от процесното оспорване, доколкото същата е защитила правата си, които счита за нарушени по повод участието й в конкурс за заемане на академичната длъжност „доцент“, участвайки в производството по адм. дело № 1035/ 2025г. по описа на АС-Пловдив. Моли определението да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждане по съществото на спора. Ответната страна – Академичен съвет на Медицински университет- Пловдив, в писмен отговор изготвен от гл. юрисконсулт Деспотова, оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че определението е правилно и моли да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на пето отделение, намира частната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване с частна жалба съдебен акт. Разгледана по същество е основателна. Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от Н. Г. И. срещу разпоредбите на чл. 114, ал. 2 и чл. 115 от Правилника за академичното развитие на МУ Пловдив. Съдът след обстоен анализ на относимите норми е приел, че този Правилник на МУ Пловдив не е нормативен акт. Посочил е, че Правилникът и в частност оспорените разпоредби, е приет с решение от 28.01.2021 г. на Академичния съвет. Същият е израз на академичната автономност на университета на основание чл. 21, ал. 1, т. 2 от Закона за висшето образование (ЗВО). Правилникът обаче не отговаря на критериите за нормативен акт по чл. 75 от АПК и чл. 1а от Закона за нормативните актове (ЗНА), на тези за нормативен административен акт по чл. 75, ал. 1 от АПК или на индивидуален административен акт по чл. 21 от АПК, а попада в хипотезата на чл. 2, ал. 2, т. 3, предл. първо от АПК, тъй като касае въпроси, свързани само с кариерното развитие на преподаватели от МУ Пловдив и не съдържа правила за поведение, които да рефлектират извън този кръг. Следователно Правилникът за академичното развитие на МУ Пловдив е ненормативен източник на право – особен вътрешен акт, който съдържа правила за поведение, задължителни за това висше училище, за неговите органи, за неговия академичен състав, както и за всеки гражданин, който иска да стане част от този академичен състав. Този правилник няма белезите на подзаконов нормативен акт. Той не се прилага към индивидуално неопределен кръг правни субекти, не е приет от държавен орган, предвиден в Конституцията или в закон. Оспореният правилник е приет от Академичния съвет на висшето училище, който е орган на управление и ръководство на учебната и научната дейност по чл. 24, ал. 1 и чл. 30 от ЗВО, изразител на принципите на академична автономия и самоуправление на висшето училище, предвидени и конкретно разписани в разпоредбите на чл. 19, ал. 1, чл. 20 и чл. 21 от ЗВО. Принципът на академичната автономия е доразвит в разпоредбата на чл. 37 от ЗВО чрез предоставяне възможността регламентацията на неуредените в закона въпроси относно устройството и дейността на висшето училище да бъде детайлизирана с правилника за дейността и други правилници, приемани от органите на управление на съответното училище. Настоящата инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд, че за жалбоподателката не е налице правен интерес от оспорване на Правилника, респективно на конкретно посочените правни разпоредби. Въпреки правилното позоваване на решение № 21 от 26.10.1995 г. по к.д. № 18/1995 г. на Конституционния съд съдържанието на понятието "засягане" се изяснява в контекста на чл. 56 от Конституцията като нарушаване или застрашаване на права или законни интереси. Засягането трябва да е: 1 правно, т. е. на установени в правото субективни права и законни интереси; 2. лично, т. е. обектите на закрила са лични за носителя на правото на оспорване; 3. пряко, т. е. засягането (и в двете му форми – нарушава или застрашава) трябва да е пряк резултат на действието на административния акт. Правният интерес е функция на засягането, като същият е налице при кумулативното изпълнение на трите условия. Отсъствието на което и да е от тях изключва наличието на правен интерес от търсената съдебна защита. В настоящия случай съдът намира, че по отношение на частната жалбоподателка тези условия са налице и същите не се дерогират от конкретното оспорване на решението на заседанието на научното жури за провеждане на конкурс за заемане на сочената академична длъжност. Този спор може да бъде разрешен и без осъществяване на косвен съдебен контрол върху чл. 114, ал. 2, изречение второ и чл. 115 от Правилника за академичното развитие, които да са част етапа на провеждане на последваща конкурсна процедура и пряко да рефлектират върху субективни права и интереси на И., при евентуалното й участие в този последващ конкурс. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,