Определение № 786 от 12.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 31/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Подадена е частна жалба от И. В. Т., чрез адв. П. К., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 878/31.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 11/2024 г. по описа на Окръжен съд-София, ІI въззивен граждански състав, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на частния жалбоподател за изменение на въззивно решение № 196/31.05.2024 г. в частта му за разноските, както следва: 1) за увеличаване на размера на присъденото адвокатско възнаграждение, като бъдат присъдени допълнително още 300 лв. за осъщественото безплатно процесуално представителство в първоинстанционното производство (съобразно изхода на правния спор пред въззивния съд); 2) за увеличаване на размера на присъденото адвокатско възнаграждение, като бъдат присъдени допълнително 569 лв. с ДДС за осъществено безплатно процесуално представителство пред въззивната инстанция и 3) да бъдат намалени присъдените в полза на ответника разноски за първоинстанционното и въззивното производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд неправилно е изчислил размера на присъденото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищеца, като е достигнал до незаконосъобразния правен извод, че размерът на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се определи към момента на пораждане на мандатното правоотношение между страната и адвоката. Счита за релевантен момента на образуване на производството пред съответната инстанция, поради което е приложима Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно релевантната редакция (ДВ, бр. 88/04.11.2022 г., в сила от 08.11.2022 г.). Частният жалбоподател обосновава искането за намаляване на размера на присъденото на представителя на застрахователя адвокатското възнаграждение с правния довод, че настоящото дело не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което смята, че съдът следва да се ръководи от задължителните за националните юрисдикции разяснения, дадени в решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. Ответникът по частната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба следва да се разгледа преди касационната инстанция да се произнесе по предявената касационна жалба, тъй като правилността на обжалваното определение не е обусловена от изхода на производството по касационната жалба – с нея въззивното решение се обжалва само в частта, в която не е присъдена законна лихва върху определеното заместващо обезщетение, като тази акцесорна претенция е неоценяема и дори и да бъде уважена, не би се достигнало до промяна при разпределението на сторените пред първоинстанционния и въззивния съд съдебни разноски. За да постанови обжалваното определение, окръжният съд е изяснил, че с въззивното решение е отменено първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен искът на И. В. Т. за разликата над 5000 лв. до 10000 лв. (в тази част осъдителният иск е уважен), предявен в размер от 20000 лв. като частичен от 30000 лв., както и в частта, допълнена с определение от 05.05.2023 г., в която И. Т. е осъден да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД разликата над 1017 лв. до 1620 лв. – част от адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство в първоинстанционното производство. При разпределение на съдебните разноски и съобразно уважената част на въззивна жалба окръжният съд е присъдил на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в полза на въззивника сумата от 391 лв. с ДДС за осъществено безплатно процесуално представителство във въззивното производство, като е взел предвид, че договорът за правна помощ и съдействие сключен между адв. К. и доверителя ѝ на 08.10.2018 г., поради което е приложима редакцията на НМРАВ към 23.05.2017 г. Въззивният съд е взел предвид и направеното пред първоинстанционния съд, но необсъдено от него, възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение – съобразил е, че договорът за правна защита и съдействие между ЗД „Бул Инс“ АД и адв. Г. е сключен на 20.04.2021 г., поради което приложение следва да намери разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ в редакцията ѝ от 31.07.2020 г. При тези правни доводи е счел, че присъденото от първоинстанционния съд в полза на процесуалния представител на ЗД „Бул Инс“ АД адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено, поради което и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК е присъдил адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1017 лв. с ДДС. Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При надлежно релевирано възражение за прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатското възнаграждение и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна при не/основателно образувано съдебно производство за защита на предявени лични или имуществени права по гражданско/търговско правоотношение (арг. чл. 2, предл. 1 ГПК). Над този разумен размер страната, която незаконосъобразно е предизвикала съдебен спор, не отговаря, тъй като би била прекъсната причинно-следствената връзка между нейното противоправно поведение (несъответното на закона и добрите нрави извънпроцесуално или съдебно поведение на страната в процеса) и заплатеното по-високо адвокатско възнаграждение за осъществената процесуална защита, при осъществяване на т. нар. процесуален деликт. Съгласно тълкувателните разяснения по т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, когато съдът е сезиран с възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Следователно, при определяне на действителната правна и фактическа сложност на делото съдът следва да се ръководи от следните примерно изброени критерия: броя на страните и тяхното процесуално качество (дали са ищци или ответници; главни или подпомагащи; типични или процесуални субституенти; дали другарството е обикновено или необходимо); предмета на правния спор (дали са предявени един или няколко иска, вкл. при начално и последващо обективно и субективно съединяване на исковете; броя и вида на релевираните материалноправни възражения; дали е налице отклонение от типичното развитие на гражданския процес с усложнения в страните или предмета на делото); константата, вкл. и задължителната съдебна практика; вида и обема на търсената съдебна защита (какви субективни материални права се защитават – лични или имуществени из областта на различните клонове на частното право, вкл. дали исковете са неоценяеми или защитаваното право е оценяемо в пари – в този случай релевантен би бил и размерът на материалния интерес); вида и броя на извършените процесуални действия, вкл. и броя и вида на съдебните заседания, в които процесуалният представител на страната е участвал; действително вложените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза, респ. за опровергаване на правното съждение на ответната страна; броя и вида на фактическите твърдения, оспорвания, възражения, реплики и дуплики; когато се обжалва въззивно решение, трябва да се съобразят както броят и смисълът на поставените правни въпроси, обосноваващи допускането на въззивното решение до касационно обжалване, така и релевираните касационни доводи за неправилност на обжалваното решение и пр. В този смисъл, при определяне на съответното на действителната фактическа и правна сложност на делото адвокатско възнаграждение е ирелевантно обстоятелството каква е била редакцията на подзаконовия нормативен акт - Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, към момента на пораждане на мандатното правоотношение между адвоката и неговия доверител, респ. към момента на подаване на въззивната жалба и приключването на съдебното дирене пред въззивния съд. В конкретния казус първоинстанционното производство е образувано по искова молба на пострадалия, с която са предявени пасивно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45 ЗЗД срещу ЗД „Бул Инс“ АД и ЗД „Евроинс“ АД за заплащане солидарно на заместващо обезщетение в размер на 20000 лв. (след допуснатото в проведеното на 12.04.2022 г. по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на исковете чрез увеличение на техния размер от 5000 лв. на 20000 лв.), предявени като частични от 30000 лв. Първоининстанционното производство се е развило между главните страни – ищец и двама ответници, при обикновено другарство. Пред районния съд са проведени шест открити съдебни заседания, като ищецът е бил представляван само на едно от тях от преупълномощения от адв. К. адв. К., а ответникът ЗД „Бул Инс“ АД не е бил представляван (ищецът и този ответник обаче са изразявали в писмена форма становища по отделни процесуални действия). Въззивният съд частично е уважил предявената от ищеца въззивна жалба, като е приел за основателен предявения иск срещу ЗД „Бул Инс“ АД за сумата от 10000 лв. (присъдил е допълнително 5000 лв.). Пред окръжния съд е проведено едно открито съдебна заседание, на което не се е явил нито въззивникът, нито неговият процесуален представител, както и пълномощникът на ответника ЗД „Бул Инс“ АД – страните са представили писмени становища по правния спор, предмет на въззивното производство. Настоящият съдебен състав счита, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност – всички правопораждащи спорното материално право юридически факти (твърденият деликт и пораждането на действително застрахователно правоотношение, по което ЗД „Бул Инс“ АД е обезпечавало гражданската отговорност на виновния водач на процесното ПТП) са установени от представените и сочените от ищеца (в исковата молба и допълнителните молби) доказателствени средства и способи за установяване на причинно-следствените връзки между обстоятелствата и явленията в обективната действителност. Следователно, присъденото адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ на ищеца пред първоинстанционния съд в размер на сумата от 696 лв. с ДДС съответства както на положените процесуални усилия от пълномощника на пострадалия, така и на действителната правна и фактическа сложност на делото, вкл. съобразно уважената и отхвърлената част от предявения осъдителен иск. Още пред първата инстанция делото е било изяснено от фактическа страна, като правният спор пред въззивния съд се е съсредоточил единствено върху размера на заместващото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени веди – съобразно критериите за справедливост, уредени в чл. 52 ЗЗД. В този смисъл, пренесеният с въззивната жалба на въззивника-ищец правен спор не се е отличавал нито с фактическа, нито с правна сложност. Следователно, при подготовката на въззивната жалба процесуалният представител на въззивника обективно не е бил затруднен да обоснове по-високия размер на претендираното заместващо обезщетение. Пред окръжния съд не са извършвани процесуални действия, свързани със събиране и анализиране на нови доказателствени средства и способи за установяване на причинно-следствените връзки между обстоятелствата и явленията в обективната действителност, като съдебното дирене е приключило в едно открито съдебно заседание. Поради тези правни съображения и с оглед на уважената и отхвърлената част от въззивната жалба определеното от въззивния съд адвокатско възнаграждение за осъщественото от пълномощника на въззивника безплатно процесуално представителство в размер на 391 лв. с ДДС отговаря както на положените от него процесуални усилия, така и на действителната правна и фактическа сложност на делото. Установява се, че ответникът ЗД „Бул Инс“ АД е извършил съдебни разноски пред първоинстанционния съд в общ размер от 2050 лв., представляваща сбора от 1800 лв. – уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, и 250 лв. – заплатено възнаграждение за изготвяне на съдебна експертиза, поради което с оглед на уважената и отхвърлената част от предявените искове ищецът следва да заплати на този ответник съдебни разноски в размер на сумата от 1025 лв. (2050 лв. х 10000 лв.) / 20000 лв.) – въззивният съд е определил дори по-нисък размер – 1017 лв. Настоящият съдебен състав счита, че уговореното и заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1800 лв. с ДДС (1500 лв. без ДДС), които са претендирани за цялото исково производство съответства както на положените от пълномощника на този ответник процесуални усилия, така и на действителната правна и фактическа сложност на делото. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи настоящият съдебен състав достига до правното съждение, че разноските, които се дължат на всяка от страните, са правилно определени от въззивния съд, поради което частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение като правилно трябва да бъде потвърдено. Неоснователно е искането на ответника по частната жалба за присъждане на разноски за осъществена защита в настоящото частно производство. Съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК съдът се произнася по искането за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Определенията по чл. 248 ГПК, включително тези, постановени по повод обжалване, нямат самостоятелен характер и значение на приключващи делото. Следователно, те не са измежду актовете по чл. 81 ГПК. Производството по чл. 248, ал. 1 ГПК е с несамостоятелен характер. В него се разрешава процесуалноправен спор относно основателността на молбата за изменение или допълване на вече постановен съдебен акт по чл. 81 ГПК, с който се разпределя отговорността за разноските. Трайно и последователно ВКС приема в своята практика, която се възприема и настоящия съдебен състав, че разноски в производство по чл. 248 ГПК не се присъждат – напр. определение № 77/10.01.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 2171/2024 г., I т. о., ТК; определение № 3186/29.11.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1924/2023 г., I т. о., ТК; определение № 97/25.03.2015 г. по т. д. № 987/2014 г. на I т. о., определение № 78/02.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1521/2018 г. на I г. о., определение № 216/17.17.2017 г. по гр. д. № 3648/2017 г. на III г. о.; определение № 769/15.12.2017 г. по ч. т. д. № 2696/2017 г. на II т. о. на ВКС и др. Тази практика изцяло се споделя от настоящия състав. Воден от горното, съдът