Определение № 2469 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 861/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. Н. П., Д. Н. Г. и „М. Сървиз Солюшънс“ ЕООД срещу определение № 7/07.01.2026 г. по в.гр.д. № 266/2025 г. на Апелативен съд - [населено място], с което на основание чл.229, ал.1, т.7 ГПК, вр. с чл.105, ал.4 ЗЗК е спряно производството по делото. Сочи се от жалбоподателите, че обжалваното определение е неправилно, защото влязлото в сила решение на ВАС за потвърждаване на решение на КЗК за установяване на извършено нарушение на ЗЗК има обвързваща сила за гражданския съд относно факта на нарушението и нарушителя, но това не означава, че нарушението не може да бъде установено по общия исков ред. Поддържа се, че нормата на чл.105 ал.4 ЗЗК не предвижда, че решението на КЗК за установяване на нрушение на ЗЗК и на нарушителя представлява процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл.105 ал.3 ЗЗК. Правилото на чл.105 ал.4 ЗЗК е въведено с една цел – да се облекчи доказването в процеса и да се избегне противоречиво разрешаване по въпроса за наличието на нарушение. Повдигнат е довод, че липсва специална норма в закона, която да предвижда, че висящото административно производство пред КЗК е основание за спиране на делото пред гражданския съд, образувано по специалния иск по ЗЗК. Искат да се отмени обжалваното определение. Ответникът „Аполониан Шипмениджмънт“ ЕООД е подал отговор, с който оспорва частната жалба с възражението, че е налице основание за спиране на исковото производство, защото КЗК е специализиран орган за установяване на нелоялна конкуренция и нарушения по глава седма на ЗЗК, а неговите решения са задължителни за гражданския съд, поради което е налице основание по чл.229 ал.1, т.7 ГПК за спиране на делото. В този смисъл е транспонирана Директива 2014/104/ЕС, която гарантира, че жертвите на нелоялна конкуренция не са принудени да доказват сложни икономически нарушения, които специализираният орган /КЗК/ има капацитет и компетентност да констатира, а правилото на чл.105 ал.4 ЗЗК създава разширена преюдициалност, защото решението на КЗК обвързва гражданския съд относно наличието на нарушение, неговия извършител и противоправността на деянието му. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение констатира следното: частната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275 ал.1 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на апелативния съд, който прегражда по-нататъшното развитие на делото. За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е приел, че предмет на въззивното производство е иск по чл.105 ал.1 ЗЗК за обезщетение на вреди от нелоялна конкуренция, извършена посредством привличане на клиент, както и чрез нарушаване на задълженията за лоялност и пазене на търговска тайна. Прието е в мотивите на обжалваното определение, че исковете за обезщетяване на вреди от нарушения на ЗЗК се предяват пред гражданския съд, но установяването на нарушението е в компетентност на КЗК. Влязлото в сила решение на ВАС, което потвърждава решение на КЗК за установяване на извършено нарушение на ЗЗК, на основание чл.105, ал.4 ЗЗК има обвързваща сила за гражданския съд относно факта на нарушението и нарушителя, каквато обвързваща сила има и влязлото в сила решение на КЗК. Правопораждащият факт е нарушение по ЗЗК, което следва да бъде установено само от КЗК - чл.8, ал.1, т.1 ЗЗК и чл.101 и чл.102 ДФЕС, а пред гражданския съд подлежат на установяване останалите елементи от фактическия състав - вреда, причинната връзка между нарушението и вредата и нейният размер. В административното производство пред КЗК, която притежава специална компетентност за установяване на нарушение на ЗЗК, ще се установи нарушението на ЗЗК, което дава право на засегнатия да реализира правото на обезщетение. Поради подадено искане по чл.38 ЗЗК до КЗК исковото производство следва да се спре на основание чл.229, ал.1, т.7 ГПК, вр. с чл.105, ал.4 ЗЗК. Настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното определение е неправилно. Не е налице хипотезата на чл.229 ал.1, т.7 ГПК, вр. с чл.105 ал.4 ЗЗК, която да обоснове спиране на образуваното пред гражданския съд производство по предявен по реда на чл.105 ал.3 ЗЗК иск за обезщетяване на вреди от нарушения на ЗЗК. Нормата на чл.229 ал.1, т. 7 ГПК предвижда, че съдът спира производството в изрично предвидените в закон случаи. Хипотезата на спиране по чл.229 ал.1, т.7 ГПК е предпоставена от наличието на изрична норма в закона, която да предвижда спиране на делото – напр. чл. 637 ал.1 ТЗ, чл. 292 ГПК и др. Съгласно нормата на чл.105 ал.4 ЗЗК, на която се е позовал апелативният съд, влязлото в сила решение на ВАС, което потвърждава решение на комисията за установяване на извършено нарушение по закона, има обвързваща сила за гражданския съд относно факта на нарушението и нарушителя, каквато обвързваща сила за гражданския съд относно факта на нарушението и нарушителя има и решение на комисията, което не е обжалвано или жалбата срещу него е оттеглена. Посочената норма обаче не предвижда, че наличието на висящо административно производство пред КЗК за установяване на нарушения на ЗЗК е основание за спиране на делото по иск с правно основание чл.105 ал.3 ЗЗК. След като в нормата на чл.105 ал.4 ЗЗК не е визирано основание за спиране на делото по иска с правно основание чл.105 ал.3 ЗЗК, касационният съд намира, че случаят не попада в хипотезата на чл.229 ал.1, т. 7 ГПК. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не е необходимо с влязло в сила решение на КЗК да бъде установен фактът на извършено нарушение на ЗЗК, за да може увреденият да предяви по реда на ГПК иск по чл.105 ал.3 ЗЗК за обезщетение на вредите. В съображенията за приемане на Директива 2014/104/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16.11.2014 г., транспонирана с изменението на ЗЗК /обн. ДВ, бр. 2 от 2018 г./ е посочено, че правото на обезщетение се признава на всички физически и юридически лица - потребители, предприятия или публични органи, независимо дали е налице предходно констатиране на нарушение от орган за защита на конкуренцията. В решение от 24.10.2018 г. на СЕС по дело С-595/17 са дадени разяснения, че правото на всяко лице, което счита, че е увредено от нарушение на правилата на конкурентното право, да иска обезщетение за претърпяната вреда, не зависи от предварителното установяване на такова нарушение от съответния орган по конкуренцията. В този смисъл е и определение № 350 от 29.07.2022 г. по ч.т.д. № 59/2022 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, в което е прието, че нормата на чл. 105, ал. 4 ЗЗК не е относима към допустимостта на иска за вреди, поради което за неговата допустимост не е необходимо КЗК да е постановил акт за установяване на нарушение. Настоящият състав на касационния съд намира, че висящото производство пред административния орган - КЗК, не е предвидено в нормата на чл.105 ал.4 ЗЗК като основание за спиране на производството по предявен по реда на чл.105 ал.3 ЗЗК. По същество на спора е въпросът дали решение на КЗК по чл.98 ал.1 ЗЗК за установяване на нарушение на ЗЗК е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на лицето, извършило нарушението, или има отношение единствено към доказването на определени правнорелевантни факти. Извън предмета на настоящото производство е хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което не следва да се извършва проверка дали висящо административно производство по чл.98 ЗЗК, което се развива пред административен орган – КЗК, а не пред съд, е основание за спиране на исковото производство по чл.105 ал.3 ЗЗК поради преюдициалност. С оглед на изложеното касационният съд намира, че обжалваното определение следва да се отмени. Воден от горното, Върховният касационен съд