Определение № 5086 от 07.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1493/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 2489/14.03.2024 г., подадена от К. Д. И., против определение № 102 от 26.02.2024 г., постановено по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК по в. гр. д. № 684/2023 г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, с което е оставена без уважение молбата на К. Д. И. за изменение на постановеното по същото дело въззивно решение, в частта за разноските. Жалбоподателят навежда оплаквания за неправилност на определението и иска отмяната му. Насрещната страна Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерството на правосъдието не е подала отговор и не изразява становище по жалбата. Частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на III гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите в частната жалба, намира следното: С въззивно решение № 14 от 19.01.2024 г. по в. гр. д. № 684/2023 г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик е потвърдено решение № 845 от 21.07.2023 г., постановено по гр. д. № 1834/2021 г. по описа на Районен съд - Пазарджик, с което е отхвърлен иска на К. Д. И., към момента изтърпяващ наказание в Затвора - Враца, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерството на правосъдието за установяване на нарушение по чл. 71 ЗЗДискр. на принципа за равно третиране, извършено по отношение на ищеца от администрацията на Затвора - Пазарджик в периода от 22.08.2019 г. до 28.01.2020 г., изразяващо се в невземане на мерки за разделянето му в различни килии с лицето, с което е обитавал една и съща килия в периода и за осъждането на ГДИН да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в резултат от нарушението в размер 11 111 лв. и за имуществени вреди в размер 500 лв. С решението К. Д. И. е осъден да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерството на правосъдието разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 100 лв. С обжалваното в настоящото производство определение № 102 от 26.02.2024 г., Окръжен съд - Пазарджик е приел, че молбата на К. Д. И. за изменение на решение № 14 от 19.01.2024 г. в частта за разноските, като се отмени присъждането на разноски на ГДИН, е неоснователна тъй като е уеднаквена и последователна практиката на ВКС, че нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. не изключва общият принцип, залегнал и в други разпоредби, съгласно който разходите на страната, спечелила делото се възстановяват от насрещната страна, тъй като имуществената й сфера е намалена поради направените разходи за защита в съдебното производство. Улесняване на достъпа до правосъдие по този закон се реализира чрез освобождаване от задължението за внасяне на държавни такси и разноски за събиране на поисканите доказателства, но не и от разноските на другата страна – в случая направените от ответницата разноски за адвокатска защита, респективно юрисконсултско възнаграждение. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Изводите на Окръжен съд - Пазарджик, че на ГДИН се дължат поисканите разноски за юрисконсултско възнаграждение са правилни и законосъобразни. В решение № 192 от 25.06.2014 г. по гр. д. № 5663/2013 г. на ВКС, IV г. о. е прието, че нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. е аналогична на чл. 83 ГПК, чл. 359 КТ, § 35 ЗСПЗЗ относно иска по § 4и ЗСПЗЗ чл. 7, ал. 1, изр. 3 ЗВСОНИ и др., съгласно които разпоредби ищците не внасят държавни такси по делото, а разноските се поемат от бюджета на съдебната власт. Правилата уреждат отношенията на ищците с фиска, но не ги освобождават от задължението да възстановят на насрещната страна по спора направените разходи, когато искът е изцяло или частично неоснователен. Тези разходи на страната, в чиято полза е разрешен спора, само защото е имала процесуалното положение на ответник, не могат да останат за нейна сметка, нито й се възстановяват от държавата. Смисълът на уредбата по чл. 78 ГПК е обезщетяване на всяка от страните по делото за средствата, с които е намалена имуществената й сфера по повод съдебното производство, щом съдът е отсъдил по спора в нейна полза, а дори и без подобно решение, ответникът има право на подобно обезщетение за съдебно-деловодните разноски, ако с поведението си не е станал причина за завеждане на делото – чл. 78, ал. 2 ГПК. Нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. улеснява достъпа до правосъдие на пострадалите от дискриминационни действия, но не предвижда изключение от общия принцип за възстановяване на сумите, с които имуществото на ответника е намаляло поради неоснователност на претенциите на ищеца. Това правно разрешение се споделя и от настоящия състав. Оплакванията на жалбоподателя в частната жалба, че поисканите разноски не е следвало да се присъждат от съда, тъй като не е представен списък по чл. 80 ГПК, както и доказателства за извършването им от ГДИН е неоснователно. При присъждане на юрисконсулстско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК, какъвто е настоящия, не следва да се представят доказателства за извършване на разноски, касае се за нормативно определен в наредбата по чл. 37, ал. 1 ЗПП размер на разноските. Не е налице разход, който страната вече е направила. Представянето на списък за разноските по чл. 80 ГПК е процесуално условие тази страна да иска изменение на съдебния акт в частта за разноските /вж. т. 8 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК/. Тоест непредставянето на списък за разноските не е основание да се откаже присъждането им. Предвид изложеното, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение