Определение № 1616 от 19.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3045/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, т. 2 ГПК. Обжалвано е определение № 1296/30.05.2023 г., с което Окръжен съд – Пловдив е отказал да измени своето въззивно решение № 342/16.03.2023 г. по гр.д. № 3190/2022 г. в частта по разноските. Определението се обжалва от адв. Р. Д. Д. с доводи, че адвокатското възнаграждение за представителството на ищеца Д. Н. Н., въззиваем във второинстанционното производство, осъществено при условията по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, въззивният съд е определил в нарушение на чл. 38, ал. 2, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Жалбоподателят счита, че съдът е следвало да определи възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА за безплатното представителство пред втората инстанция в размер на сумата 2 221.49 лв. и по неговата молба по чл. 248 ГПК да измени решението в частта, с която е определено за сумата 500.00 лв., а не с обжалваното определение да остави молбата без уважение. Ответникът по частната жалба „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД възразява, че определението е правилно. Настоящият състав намира частната жалба с допустим предмет и в компетентност на Върховния касационен съд – определението по чл. 248 ГПК е по дело, по което въззивното решение е подлежало на касационно обжалване, т.е. спазени са изискванията по чл. 248, ал. 3 ГПК, а аргумент за обратното не следва от това, че междувременно касационното решение е влязло в сила като необжалвано в срока по чл. 283 ГПК; подадена е от процесуално легитимирана страна – вземането по чл. 38, ал. 2 ЗА е с кредитор адвоката, оказал безплатната правна помощ, като искането му по молбата по чл. 248 ГПК въззивният съд е отхвърлил; спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК и са налице останалите предпоставки за редовност и допустимост на частната жалба. Тя е частично основателна по следните съображения: С решение № 342/16.03.2023 г. по гр.д. № 3190/2022 г. Окръжен съд – Пловдив, потвърждавайки първоинстанционното решение, по иск, предявен при условията по чл. 439 ГПК, е признал за установено, че поради изтекла погасителна давност „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД не притежава право на принудително изпълнение срещу длъжника Д. Н. за сумите 9 628.58 лв. – главница по договор за револвиращ заем от 03.07.2013 г. и 6 586.38 лв. – законни лихви върху главницата за периода 19.06.2015 г. – 16.03.2022 г., пресъдени с вътрешно арбитражно дело № 5108/2015 г. на арбитражен съд „А. Юстициарум“ С., като на основание чл. 38, ал. 2 ЗА е осъдил „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД да заплати на адв. Р. Д. сумата 500.00 лв. – възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на длъжника във второинстанционното производство. С молба по чл. 248 ГПК адв. Р. Д. е поискал изменение на решението с присъждане на адвокатско възнаграждение за сумата 2 221.49 лв. Обосновал се е с твърдения, че определената с решението сума 500 лв. не съответства на чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 7, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдв.С, като въззивният съд е следвало да го определи според размера на главниците и лихвите – по отделно. С обжалваното определение въззивният съд е отказал да измени решението в частта по разноските. С отрицателния установителен иск, предвиден в чл. 439 ГПК, длъжникът оспорва изпълняемо право, установено със сила на пресъдено нещо (с влязла в сила заповед за изпълнение или влязло в сила съдебно или арбитражно решение). Длъжникът е оспорил изпълняемото право по арбитражното решение, за което е бил издаден и изпълнителен лист, позовавайки се на погасителна давност, изтекла след релевантния момент – приключване на съдебното дирене в производството, по което е постановено необжалваемото осъдително арбитражно решение. Длъжникът е представляван от адв. Р. Д., осъществил безплатно процесуално представителство пред втората инстанция. Със своето решение въззивният съд, потвърждавайки първоинстанционното решение, също е уважил изцяло отрицателния установителен иск. Правилно въззивният съд е приел, че след като въззивната жалба срещу първоинстанционното решение от ответника е неоснователна, чл. 38, ал. 2 ЗА го задължава да определи адвокатското възнаграждението в размер, не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА), и да осъди ответникът да го заплати. Правилна е и неговата преценка, че доколкото делото е с „определен интерес“ в смисъла по чл. 7, ал. 2 Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС (уваженият иск по чл. 439 ГПК има парична оценка), адвокатското възнаграждение следва да бъде определено според сбора на главницата и лихвите, а не според размера на всяка от двете суми – по отделно. Доводът за обратното в жалбата е неоснователен, защото лихвоносната главница (главница за сумата 9 628.58 лв. плюс законните лихви за сумата 6 586.38 лв.) е оспореното от длъжника изпълняемо право, т.е. интересът от уважения иск в смисъла по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. е за сумата 16 214.96 лв. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата, въззивният съд е следвало да определи адвокатското възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на длъжника в производството пред втората инстанция за сумата 1 859.35 лв. Молбата по чл. 248 ГПК за изменение на решението е частично основателна (до този размер), а обжалваното определение касационната инстанция следва съответно да измени, както и въззивното решение. При тези мотиви, съдът