Определение № 255 от 28.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2480/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. второ ГПК. Образувано е по частна жалба на Б. Б. Л., чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 2723 от 25.09.2025 г. по т. д. № 825/2025 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., с което производството по подадената от него срещу ЛЕНО АД искова молба за прогласяване нищожността на арбитражно решение от 21.12.2023 г. по арбитражно дело № 52/2023 г. на Арбитражен съд при Стопанска асоцация - Пловдив е прекратено като недопустимо. Жалбоподателят намира определението на предходния състав на Върховния касационен съд за неправилно, като постановено при допуснати процесуални нарушения, поради което моли за неговата отмяна. Счита, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът не е разгледал направеното в молбата му искане по чл. 64, ал. 2, вр. чл. 46, ал. 4 ГПК и не е предприел действия по събиране на ангажираните в тази връзка доказателства. За установяване на предпоставките за възстановяване на срока по чл. 48, ал. 1 ЗАрб прави и съответни доказателствени искания. Против частната жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ЛЕНО АД, чрез процесуалния му пълномощник, със становище за нейната неоснователност. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение намира, че частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, при спазване на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, но разгледана по същество е неоснователна, поради следното: За да формира извод за недопустимост на иска, като предявен след преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗАрб (вр. § 26 ПЗРЗИДЗМТА), сезираният съдебен състав е установил от доказателствата по делото, че процесното арбитражно решение е връчено чрез ЧСИ на 05.02.2024 г. на адреса на управление на страната по договора за кредит - ЕТ „Л. – Б. Л.“; получено е от Б. М. – „съпруга на семейни начала“, с поето задължение да го предаде на адресата, като по същия начин са връчвани и съобщенията в арбитражното производство. Твърденията, че М. нямала и не поддържала връзка с ищеца от 2019 г., както и че на адреса пребивават трети лица – купувачи на имота, съдът е намерил за опровергани от данните, че същата е представлявала ищеца в изтъкваната от самия него сделка по продажбата на имота на посочения адрес през м. декември 2023 г., като отново М., според представените от самия ищец доказателства, е получила като негов пълномощник продажната цена на имота, освен това като адрес за призоваване на св. М. в настоящото производство ищецът отново е посочил адреса, на който й е връчено процесното арбитражно решение - [населено място], [улица]. След подробно обсъждане на всички данни по делото и доводите на ищеца относно връчването на арбитражното решение, съдебният състав е приел, че същото е редовно връчено на 05.02.2024 г., поради което исковата молба, депозирана на 21.03.2025 г., е подадена след изтичането на законоустановения тримесечен срок за предявяването на иска. Обжалваното определение е правилно. Следва да се сподели изводът на предходния състав на Върховния касационен съд относно редовността на връчването, респ. получаването на арбитражното решение на 05.02.2024 г., като момент, от който тече срокът по чл. 48, ал. 1 ЗАрб за неговото атакуване по исков път, вкл. в хипотезата на чл. 47, ал. 2 ЗАрб по отношение на арбитражни решения, постановени преди изменението на закона (ДВ, бр. 63 от 2025 г.), доколкото същото е осъществено при спазване на изискванията на чл. 46, вр. чл. 44, ал. 1 ГПК, вр. чл. 42, ал. 2 ГПК. По оплакванията в частната жалба следва да се посочи, че преклузивният срок по чл. 48, ал. 1 ЗАрб не подлежи на възстановяване по правилата на ГПК и разпоредбата на чл. 46, ал. 4 вр. чл. 64 ГПК е неприложима в случая, като в този смисъл е както доктрината, така и съдебната практика (вж. определение № 22 от 04.02.2019 г. по т. д. № 2978/2018 г. на ВКС, І т. о., с което е оставено без разглеждане идентично искане за възстановяване на срок). Напълно приложимо към настоящата хипотеза е и определение № 355 от 13.05.2013 г. по т. д. № 1950/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., касаещо срока за подаване на молбата за отмяна на съдебно решение, съгласно което производството по чл. 64 ГПК следва да се разглежда като уреден от законодателя способ за възстановяване на срокове, които са започнали да текат при наличие на вече образувано дело, по което съдът е бил сезиран с иск или молба за защита на лични и имуществени права; Всички други срокове, установени в процесуалния закон или в други закони като предпоставка за иницииране на нов съдебен процес, респ. като условие за валидно сезиране на съда с иск или молба за защита на накърнени граждански права и интереси, не могат да бъдат предмет на възстановяване по реда и при предпоставките на чл. 64, ал. 2 ГПК; Това разрешение се отнася не само за преклузивните срокове за предявяване на искове (напр. чл. 33, ал. 1 ЗС, чл. 694, ал. 1 ТЗ, чл. 74, ал. 2 ТЗ, чл. 58, ал. 3 ЗК и др.), но и за установения в чл. 305 ГПК тримесечен срок за подаване на молба за отмяна на влязло в сила решение; Аргументи в подкрепа на горния извод се съдържат в текста на чл. 59 ГПК, посочващ изрично, че правната уредба в Глава VІІ от Общата част на ГПК се отнася до сроковете в процеса, т. е. до сроковете, чието начало е поставено в рамките на висящ исков процес; До същия извод води разпоредбата на чл. 65, ал. 3 ГПК, според която подаването на молба за възстановяване на срок не спира хода на делото, както и тази на чл. 66, ал. 1 ГПК, изискваща молбата да бъде подадена с препис за насрещната участваща в делото страна. Производството за отмяна на влязло в сила решение не е продължение на исковия процес, приключил с постановяване на решението, а съставлява самостоятелно производство – такова, каквото е производството и по чл. 47 и сл. ЗАрб. По изложените съображения и с оглед неприложимостта на чл. 64, ал. 2 ГПК към срока по чл. 48, ал. 1 ЗАрб, при разглеждането на частната жалба по реда на чл. 278 ГПК не се налага събиране на посочените от жалбоподателя доказателства, а предвид извода за правилност на обжалваното определение, същото следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение