Определение № 591 от 25.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 608/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Банка ДСК” АД, представлявана от юрисконсулт Х. Д., и частна жалба на А. Н. Н., представляван от адв. Б. Е., срещу постановеното в открито съдебно заседание на 17.01.2023г. определение по в.т.д. № 490/2022г. на Варненски апелативен съд за спиране на производството по делото. Частният жалбоподател „Банка ДСК” АД намира за неправилен извода на въззивния съд за наличие на предпоставките на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Поддържа, че т.д. № 476/2021г. на Окръжен съд Варна, образувано по предявен от ответника отрицателен установителен иск за установяване по отношение на банката на недължимост на сумата 289 361,55 лева – главница по договор за жилищен кредит от 26.09.2007г., поради изтекла погасителна давност за вземането, не разглежда правоотношение, което обуславя спорното материално право по настоящото дело, образувано по осъдителен иск на банката за заплащане на всички суми, които се дължат по посочения договор, и между двете дела не е налице връзка на преюдициалност. Сочи, че предмет на разглеждане и по двете дела е едно и също правоотношение – сключен договор за кредит между страните по делото и произтичащите от него права и задължения, разглежданите спорни въпроси и по двете дела са идентични, като са различни видът и обхватът на търсената от страните защита, което не води до обусловеност между делата. На следващо място поддържа, че предмет на предявения отрицателен иск е само част от вземанията по процесния договор, поради което определението за спиране на производството по отношение на кумулативно съединените искове, които не са предмет на разглеждане по това дело, е неправилно. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено. А. Н. Н., представляван от адв. Б. Е., представя отговор, с който изразява становище, че частната жалба е основателна и следва да бъде уважена, но не по изложените в нея доводи, като повтаря съображенията, изложени в подадената от него частна жалба. В частната си жалба А. Н. Н. поддържа, че въззивният съд неправилно е спрял производството по делото, вместо да постанови прекратяването му. Поддържа, че в случай като настоящия, когато дело по установителен иск за недължимост на главница е образувано по-рано от последващо дело по осъдителен иск за същата главница и дължимите към нея лихви, второто по ред дело следва да се прекрати, тъй като предмет и по двете дела е дължимостта на вземанията на кредитна институция по материалното правоотношение между страните. Сочи, че при уважаване на предявения от него отрицателен установителен иск със сила на пресъдено нещо ще бъде отречено вземането на банката за главницата по договора за кредит и по този начин ще се погасят и всички съпътстващи акцесорни вземания. Намира, че дори и да се приеме липса на пълен идентитет, то въззивният съд е следвало да прекрати частично производство по отношение на главницата и да спре същото в останалата му част, вместо при липса на аргументи да приеме, че е налице преюдициалност на отрицателния установителен иск за недължимост на главницата по отношение на по-късно заведения осъдителен иск за същата. „Банка ДС” АД е подала отговор, с който оспорва подадената частна жалба, като е изложила съображения за липса на предпоставките на чл.126, ал.1 ГПК, установяващ забрана за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет и в рамките на които се търси идентична съдеба защита. В тази връзка сочи, че в случая са различни видът и обхватът на търсената от страните съдебна защита. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частните жалби са подадени от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, поради което са допустими. Видно от намиращото се в кориците на делото решение № 527 от 18.11.2022г. по т.д. № 476/2021г. на Окръжен съд Варна, това дело е образувано по предявен от А. Н. Н. против „Банка ДСК“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване недължимост на сумата 289 361,55 лева, представляваща главница по договор за жилищен кредит от 26.09.2007г., поради погасяване по давност. Предмет на разглеждане по в.т.д. № 490/2022г. на Варненски апелативен съд, по което е постановено обжалваното определение, са предявени от „Банка ДСК“ АД против А. Н. Н. осъдителни искове за сумата 289 361,54 лева – главница, ведно със законната лихва върху нея от 09.10.2020г. до окончателното изплащане; 124 931,32 лева – договорна лихва за периода от 20.04.2012г. до 02.04.2017г.; 3420,72 лева – лихвена надбавка за забава за периода от 21.04.2012г. до 02.04.2017г.; 101 444,88 лева – законна лихва за периода от 03.04.2017г. до 08.10.2020г. и 3319,75 лева – заемни такси и разноски, дължими на основание сключен между страните договор за жилищен кредит от 26.09.2007г.. В обжалваното определение въззивният съд е посочил, че при изискана справка за движение на т.д. № 476/21г. на Окръжен съд Варна е представено постановено по това дело решение № 527 от 18.11.2022г., с което е прието за установено в отношенията между страните, че ищецът, явяващ се въззивник в настоящото производство, А. Н. Н. не дължи на „Банка ДСК“ АД сумата 289 361,55 лева, представляваща главница по договор за жилищен кредит от 26.09.2007г. поради погасяване на вземането по давност. Приел е, че не е налице пълен обективен идентитет между предмета на това дело и предмета на настоящото дело и е намерил, че за правилното решаване на настоящия спор предвид обстоятелството, че наред с иска за главницата са приети за разглеждане и обуславящи искове, следва производството по настоящото дело да бъде спряно до приключване на производството по т.д. № 476/21г. на Окръжен съд Варна. Обжалваното определение е правилно. Съгласно мотивите на т. 1 на ТР № 1 от 09.07.2019г. по т.д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС, позоваващи се на мотивите на ТР № 2/19.11.2014 г. по т.д. № 2/2014 г. и ТР № 8/07.05.2014 г. по т.д. № 8/2013 г. на ОСГТК, основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. Посочено е, че в тълкувателните мотиви по т.5 на ТР №7/31.07.2017 г. по т.д.№ 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. Поради това е прието, че връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. В случая разрешаването на спора по настоящото дело, образувано по предявените от банката осъдителни искове за дължими суми за главница и лихви по сключения между страните договор за банков кредит, е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по предявения от ответника А. Н. отрицателен установителен иск за недължимост на главницата по този договор поради погасяването на това вземане по давност, по който е образувано т.д. № 476/2021г. на Окръжен съд Варна. Поради това между двете дела е налице връзка на преюдициалност, което обуславя извод за наличие на предпоставките на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, както правилно е приел въззивният съд. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател Н. за наличие на предпоставките на чл.126, ал.1 ГПК, налагащи прекратяване на производството по настоящото дело. Съгласно посочената разпоредба, когато има висящи дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда. В настоящия случай отсъства пълен обективен идентитет на двете дела, тъй като липсва идентичност на отправените по делата искания, т.е. на вида на търсената защита – по т.д. № 476/21г. на Окръжен съд Варна е предявен отрицателен установителен иск за несъществуване на задължение за главница по сключения между страните договор, а по настоящото дело е предявен осъдителен иск за присъждане на същата. По изложените съображения обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение