Определение № 162 от 14.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3576/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Л. Д. чрез пълномощника му адвокат К. П. против решение № 2990 от 23.04.2019 г., постановено по гр.д. № 5526 по описа за 2017 г. на Софийски градски съд, IV-Г въззивен състав, с което е потвърдено решение № 19609 от 28.11.2016 г. по гр.д. № 33383/2015 г. на Софийски районен съд, 128-ми състав за отхвърляне на предявения от Л. Л. Д. против „Пулсатор Електроникс България“ ЕАД, [населено място] отрицателен установителен иск за собственост по отношение частта от 0.400 дка от имот с проектен идентификатор *** от 0.820 дка, които 0.400 дка са част от поземлен имот с идентификатор *** с площ от 1853 кв.м., както и отрицателен установителен иск за собственост по отношение на 400/1853 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***. „Пулсатор Електроникс България“ ЕАД, [населено място] чрез пълномощника си адвокат Н. Н. е подало писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че е сезиран с предявен от Л. Л. Д. отрицателен установителен иск за собственост на реална част от описания имот, евентуално за идеална част от същия имот. Правния си интерес е обосновал с твърденията, че по реда на ЗСПЗЗ му е призната за възстановяване незастроената част от 820 кв.м. /определена след проведено административно съдебно производство с решение на ВАС/ от нива от 2,8 дка в м.”У.”, но не е прооведена докрай реституционната процедура поради наличието на възражение от страна на ответника за нанасяне на имота в кадастралната карта и вписването му в кадастралните регистри, макар, че между страните е имало друго дело за собственост, заведено от настоящия ответник, който на касационната фаза, е направил отказ от иска. В отговора на исковата молба ответното дружество поддържа, че е придобило процесния имот на основание приватизационна сделка, покупко-продажба, както и чрез давностно владение, продължило повече от 10 г. - от 1998 г. до сега. Въззивният съд е счел, че е недопустимо да се разглеждат заявените от ответника деривативни основания за придобиване на собствеността /приватизационна сделка и покупко-продажба/, тъй като дружеството се е позовало на тях, предявявайки положителен установителен иск против Л. Л. Д. за собственост за ид.част от УПИ *, кв.24 по плана на София, целия с площ от 10200 кв.м., в който попада и процесния имот, по който е образувано гр.д. № 10498/2005 г. по описа на СРС, 46-ти състав и по който спор има отказ на ищеца от предявения иск. Тъй като отказът от иска има правните последици на силата на пресъдено нещо, с което се отрича претендираното от ищеца право, както и възможността да предяви същия иск наново, то е недопустимо дружеството да се брани със същите основания по настоящия иск. Затова следва да се разгледа дали дружеството е собственик по давностно владение, което придобивно основание е било своевременно направено с отговора на исковата молба, но което не е било заявено в предмета на делото по предишния спор, приключил с отказ от иска. Софийски градски съд е приел, че доказателствата по делото установяват, че ответникът е придобил собствеността на основание чл.79, ал.2 ЗС чрез добросъвестно владение, доколкото е налице и изрично позоваване на изтекла в негова полза придобивна давност, което се съдържа в отговора на исковата молба. Изложил е съображения, че съгласно чл.70, ал.1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. В конкретния случай са налице взираните в закона предпоставки, след като ответното дружество/неговия праводател ЕТ владее процесния имот, упражнява фактическата власт още от 1998 г. след приватизационната сделка на обособена част и покупко продажби с приложените нот. актове от 2000 и 2001 г., както и след внасянето му като апортна вноска в капитала на дружеството, с вписано решение от 06.11.2003г., както и до предявяване на настоящия иск на 12.06.2015 г., като имотът е ограден и се владее несъмнено, необезпокоявано, без да е установено с насилие, явно и което се установява от свидетелските показания по делото на свидетелите Б. и П., които имат непосредствени впечатления от почти ежедневното им пребиваване в съседство с процесния имот. Независимо, че с оглед на предишния спор между страните и обективните предели на силата на пресъдено нещо относно придобивните основания на които се е позовавало ответното дружество, на които не може да се позове в настоящото производство - приватизационна сделка и покупко продажби, то е установило фактическа власт върху имота именно на посочените основания, както и на апортна вноска, вписана с решение от 06.11.2003 г. и които са годни правни основания да прехвърлят право на собственост. За неоснователни са възраженията във въззивната жалба на ищеца, че в случая не може да се обоснове давностно владение след като ответникът е придобил ид.части след като съсобственика и притежател на ид.части има права да ползва целия имот и няма пречки да владее и придобие право на собственост и за процесния имот и което е станало с признаване на правата му с оглед на сключения договор за доброволна делба от 21.06.2013 г. Доколкото не се твърди, а и не се установява ответното дружество да е знаело, че при приватизационната сделка и покупко-продажби и при апортирането придобива правата си от несобственик, дружеството е установило добросъвестно владение по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС и за него следва да се приложи кратката 5-годишна давност, още повече, че съгласно чл.70, ал.2 ЗС добросъвестността се предполага до доказване на противното. Опровергаването на тази законна презумция изисква при условията на пълно доказване да се установи от ищеца, че владелецът е знаел, че прехвърлителят му не е собственик и за претенциите на ищеца по земеделската реституция, каквито не са заявени в приватизационната процедура, няма и такива твърдения от ищеца и такива доказателства не са ангажирани по делото. Началният момент от който е могъл да бъде придобит по давност, предвид разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ (в тази връзка е споделяното от настоящия състав разрешение дадено в Решение № 99 от 10.05.2013 г., по гр.д.№ 681/2012 г. на ВКС.) е от момента на влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, а ако възстановяването на собствеността по ЗСПЗЗ е в по-късен момент – от момента на възстановяването. Тъй в случая имотът на ищецът е възстановен с влизане в сила на 21.07.2005 г. на Решение № 8903/14.06.2005 г. на ОСЗГ-О. купел от този момент е съществувала правна възможност имотът да бъде придобит по давност, като това е станало с изтичането на 5-годишната придобива давност на 21.07.2010 г., т.е. преди подаването на исковата молба по настоящото дело. По делото не се установява, че владението на ответното дружество е недобросъвестно след като последното е упражнявало фактическа власт върху имота и то със съзнанието, че е негов собственик. Също така по делото липсват доказателства владението на ответното дружество върху процесния имот да е било прекъснато преди подаването на настоящата искова молба, както и не са налице основания за прекъсване или за спиране и каквито не са налице и с оглед на предишния висящ спор между страните по който ответното дружество по положителен установителен иск за собственост е ищец, а не ответник и няма предявен насрещен иск. По тези съображения въззивният съд е приел, че предявеният от ищеца отрицателен установителен иск, както за спорната реална част, така и евентуалния иск за ид.част от ПИ, се явява неоснователен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Л. Л. Д. поставя следните правни въпроси 1) с отговора по чл.131 ГПК преклудира ли се възможността допълнително да се въведат правопогасителни възражения, включително и възражение за придобиване на имота по реда на чл.79, ал.2 ЗС, след като първоначалното възражение е за придобиването му на оригинерно основание поради изтекла десет годишна давност и недобросъвестно владение или ответникът има възможност с въззивната жалба да въведе нови защитни правопогасителни възражения, които не е посочил в отговора на исковата молба; 2) посочването на оригинерно придобиване на имота при условията на чл.79, ал.1 ЗС включва ли съответно в себе си и позоваването на придобиване на имота на основание чл.79, ал.2 ЗС; 3) добросъвестен ли е този купувач, който притежава съседен имот-сграда, придобит по приватизационна сделка от същия продавач с договор от 22.04.2008 г. за продажба на обособена част от имуществото на „Екотерминженеринг“ ЕООД, за който е бил изготвен анализ на правното състояние, информационен проспект и икономически анализ, в който ясно още през 1998 г. е отразено, че „Екотерминженеринг“ ЕООД не е собственик на терена и че изградената върху него сграда с помощно предназначение е незаконна, без строително разрешение и строителни книжа; 4) възможно ли е да бъде оборена презумпцията за добросъвестност на купувача, ако възражението е направено едва пред въззивната инстанция; 5) съществува ли съвпадение между фактическите състави на оригинерното придобиване на имота по силата на изтекла десет годишна давност, през която владелецът е свои имота за себе си и със съзнанието, че го придобива в собственост и купувач, който го придобива от несобственик, притежаващ годно правно основание – нотариален акт – и който не знае, че неговия праводател не притежава правото на собственост и осъществява владение в продължение на пет години; - не съставлява въпрос, тъй като възпроизведените фактически състави на нормата на чл.79, ал.1 и чл.79, ал.2 ЗС съдържа отговора 6) за земеделска земя, която е в процедура по възстановяване на собствеността по реда на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ допустимо ли е да тече придобивна давност до приключването й с влязъл в сила индивидуален административен акт; 7) какви са правните последици от отказа от иск и приравняват ли се те по отношение на ответника на силата на присъдено нещо, на която може да се позове ответник по отхвърлен иск; 8) след като отказът от иска е изявление на ищеца, отправено до съда, че не поддържа занапред претенцията си, заявена с исковата молба, която е субстанцирана с въведени с нея правопраждащи факти /в случая н.а. № *, т.*, рег. *, н.д. № */2001 г./, страни /жалбоподателя и ответника/ ио направено иска за признаване на правото на собственост на деривативно основание, защото е неоснователна, то в последващо производство следва ли да се ползва от цитирания нотариален акт и да се сочи като един от елементите за придобиването на собствеността на основание чл.79, ал.2 ЗС, а именно наличието на годно правно основание или този юридически факт е преклудиран с направения отказ. Първи, втори, четвърти и пети въпрос са свързани с тезата на касатора, че в отговора на исковата молба ответното дружество се е позовало на придобиване по давност чрез недобросъвестно владение и едва във въззивната жалба се е позовало на добросъвестно владение. Квалификацията на владението като добросъвестно или недобросъвестно е въпрос на приложение на материалния закон и е в правомощията на съда въз основа на наведените факти. В отговора на исковата молба дружеството се е позовало на наличието на сделки и осъществявано владение, което е обусловило и дадената от въззивния съд квалификация на владението като добросъвестно. Посочването, че владението е продължило повече от десет години, считано от 1998 г., при липса на фактически твърдения, че основанието, на което е установена фактическата власт, обуславя недобросъвестност или на признание за знанието за липса на права на праводателя, не дава основание за касационна проверка на дадената от съда квалификация на владението. Третият въпрос е неотносим към определяне вида на владението, тъй като от една страна ответното дружество не е придобило владението въз основа на приватизационния договор, а се явява последен приобретател след поредица от сделки, а от друга страна за определяне на владението като добросъвестно е от значение само незнанието за липсата на права на праводателя /като практиката на ВКС е дала тълкуване, че тежестта на доказване на знанието е на страната, на която се противопоставя придобивната давност/, а не дали приобретателя е можел да узнае, че праводателят му не е собственик. Неотносим към изводите на въззивния съд е и шестия въпрос, тъй като Софийски градски съд е приел, че давността е започнала да тече след приключване на реституционната процедура. Седми и осми въпрос не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като се основават на правно неточна теза - неразграничаване на отречено със сила на присъдено нещо вещно право, претендирано на деривативно основание и владението, като елемент от фактическия състав на придобивната давност, което е фактическо състояние, при което липсват права, като в хипотезата на чл.79, ал.2 ЗС наличието на документа за собственост се свързва не с отречените със сила на присъдено нещо права, а съставлява факт с правно значение Касаторът следва да възстанови на ответното дружество направените по повод касационната жалба разноски в размер на 2000.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Н. Н.. П о изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение