Решение № 328 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1362/2010 г.

Решение № 328 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1362/2010 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. С. А. и М. В. А. срещу въззивното решение на Окръжен съд-Благоевград, постановено на 26.04.2010 г. по гр. д. № 267/2010 г. в частта, с която е оставено в сила решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено, че Р. Г. А. е собственик на * ид. част от самостоятелни обекти в сграда с идентификатори * и *, от складово помещение с площ от 5 кв. м. под стълбищното рамо и от коридора към описаните помещения, касаторите са осъдени да предадат владението върху * ид. част от тези помещения и коридор, отменен е н. а. за покупко-продажба № *, том *, н. д. № */1995 г. на Б. за * ид. част от зимника на жилищната сграда, представляващ две помещения и санитарен възел в откритата част, ползваща се като самостоятелна обитаема площ от 35.50 кв. м., както и н. а. № *, том *, рег. № *, н. д. № */2001 г. на нотариус К. Д., район на действие Б. за * ид. част от зимнично помещение под стълбището с площ от 5 кв. м. и коридор към това помещение с площ от 5 кв. м. По реда на 287, ал. 2 ГПК Р. Г. А. е подал насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията му по чл. 109 ЗС за премахване на изградената инсталация за парно котле, както и в частта, с която съдът не присъжда разноски на никоя от страните. С определение № 273/14.03.2011 г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за възможността преустроен обект, който отговаря на изискванията за жилище, установени в действащите технически правила и норми, да бъде придобит по давност или посредством друг придобивен способ, както и по въпроса за доказване на промяната в статута на обекта и придобиването на собствеността, свързани с въпроса за доказателственото значение и последиците на удостоверението за търпимост. Касаторите К. С. А. и М. В. А. поддържат, че обжалваното решение е неправилно, тъй като в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е разгледал поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и направените и поддържани в хода на делото възражения, вкл. изложените във въззивната жалба, необосновано е отхвърлил възражението, че процесните помещения представляват самостоятелни обекти, а не общи части на сградата, по отношение на които е допустимо упражняване на самостоятелно давностно владение, не е взел предвид, че още от построяването на сградата тези помещения са били на В. и В. А., които са ги преустроили като такива по свое желание, неправилни са изводите досежно представеното по делото удостоверение за търпимост, т. е. не е обсъдил, че помещенията са самостоятелни и търпими и като такива по отношение на тях е допустимо да се упражнява самостоятелно владение, неправилно е приел, че не е установено по отношение на тези помещения да е било упражнявано самостоятелно владение, вкл. не се е произнесъл и по доводите за изтекла в тяхна полза кратка придобивна давност. Молят обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявените срещу тях искове бъдат отхвърлени като им бъдат присъдени направените по делото разноски. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Р. Г. А. изразява становище, че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. В подадената от Р. Г. А. насрещна касационна жалба се излагат съображения, че в частта, с която е отхвърлен предявеният от него по реда на чл. 109 ЗС иск за премахване на изградената инсталация за парно котле решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като неправилно съдът е приел, че не е доказано инсталацията да му пречи, не е съобразил констатацията на изслушаната експертиза, че инсталацията минава през обща част на сградата, както и че за изграждането й няма издадени строителни книжа, нито неговото съгласие, т. е. не е взел предвид, че самият факт на извършване на незаконно строителство в нарушение на строителните правила и норми представлява нарушение на правото на собственост. Моли в тази част решението на въззивния съд да бъде отменено и вместо това предявеният от него иск бъде уважен като му бъдат присъдени направените по делото разноски. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 3 ГПК ответниците по насрещната касационна жалба изразяват становище, че същата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното: С обжалваното решение Окръжен съд-Благоевград е оставил в сила решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на М. В. А. и К. С. А., че Р. Г. А. е собственик на * ид. част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор * по кад. карта на [населено място], намиращ се в сграда с идентификатор * в поземлен имот с идентификатор *, който самостоятелен обект е идентичен със зимнично помещение със светла площ от 15.07 кв. м., находящо се на ниво мазе в зимничния етаж в югозападната страна на двуетажната жилищна сграда; на * ид. част от самостоятелен обект с идентификатор *, находящ се в същата сграда и идентичен със зимнично помещение със светла площ от 21.46 кв. м. в северозападната страна на зимничния етаж; на * ид. част от оформеното под стълбищното рамо складово помещение с площ от 5 кв. м. и на * ид. част от коридора към гореописаните три помещения и същите са осъдени да предадат владението върху тези обекти; отменен е н. а. за покупко-продажба на недвижим имот № *, том *, н. д. № */1995 г. на РС-Благоевград за * ид. част от описаната в него част от зимника на жилищната сграда, представляваща две помещения и санитарен възел в откритата част, ползуваща се като самостоятелна обитаема жилищна площ от 35.50 кв. м. и н. а. за собственост на недвижим имот, придобит на основание давностно владение № *, том *, рег. № *, н. д. № */2001 г. на нотариус К. Д. Претенцията с правно основание чл. 109 ЗС, имаща за предмет премахване на изградената от М. В. А. и К. С. А. в коридора, обслужващ зимнините помещения инсталация за парно котле е отхвърлена като неоснователна. Прието е, че страните са собственици на отделни жилища в сграда-етажна собственост. През 1970 г. и 1985 г. /н. а. № */ 1970 г. и н. а. № * /1985 г./ общият наследодател В. Б. А. е дарил на сина си Г. В. втория етаж от двуетажната жилищна сграда, а на сина си М. В. първия етаж, като след извършеното през 1970 г. дарение по силата на чл. 38 ЗС е възникнала съсобственост върху общите части на сградата при равни части за всеки един от етажите. Прието е, че приземният етаж няма характер на жилищен и не представлява самостоятелен жилищен обект-по архитектурен проект е предназначен за мазета, като мазетата /избените помещения/ представляват по своята същност принадлежност към двата самостоятелни жилищни обекта /чл. 37 ЗС/ и поради това следват собствеността на главната вещ /чл. 98 ЗС/. С оглед на това правата на общия наследодател В. А. според въззивния съд следва да бъдат отречени, както и последвалото разпореждане с тях от негова страна с н. а. № */1995 г. Прието е, че с придобиване на собствеността върху жилищните етажи синовете му Г. /праводател на Р. Г./ и М. са придобили и собствеността върху принадлежностите. Прието е, че удостоверението за търпимост, в което се говори за кабинети за творческа дейност, каквито в приземния етаж няма, е административен акт, който няма вещни последици. Прието е, че М. А. и К. А. не са придобили по давност процесните обекти /било от праводател В. А., било от самите тях/, тъй като не е установено някой от тях да е успял да осъществи спокойно, явно, несмущавано и непрекъснато упражняване на фактическа власт върху обектите като свои в рамките на установения от закона срок-между домакинствата на В., Г. и М. е имало спорове, водели се съдебни дела за други общи части и по чл. 109 ЗС, М. и Г. са се снабдили с нотариални актове за придобиване по давност на друго от мазетата /това с обща площ от 10.89 кв. м./, което указва, че всеки е пречил на другия да осъществява спокойно, явно, несмущавано и непрекъсвано владение над помещенията. Претенцията по чл. 109 ЗС е приета за неоснователна, тъй като не е установено да има техническа възможност въпросните тръби да преминат от друго място, а и не е доказано по какъв начин процесната инсталация пречи на Р. А. да осъществява владението върху имота. Въпросите, произнасянето по които е обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касаят възможността да бъде придобит по давност обект в сграда в режим на етажна собственост при наличие на извършено преустройство с цел обособяването му като самостоятелен и издадено удостоверение за търпимост, като в производството по чл. 288 ГПК е констатирано наличието на противоречива практика. В решение № 1206/19.11.2008 г. по гр. д. № 3615/2007 г. на IV ГО на ВКС е прието, че помещенията, които чрез пристрояване са придобили статут на жилище съобразно изискванията, установени в действащите технически правила и норми към момента на позоваване на придобивната давност са имали такъв характер, могат да бъдат придобивани по давност. В решение № 942/07.11.2008 г. по гр. д. № 3426/2007 г. на I ГО на ВКС е прието, че въпросът за собствеността върху търпимите строежи следва да се решава според доказателствата за придобиване на тези строежи по някои от предвидените в закона придобивни способи /със сделка, по давност, по приращение и др./. В решение № 1259/11.12.2008 г. по гр. д. № 5035/2007 г. на I ГО на ВКС е прието, че удостоверението за търпимост установява, че строежът е търпим по смисъла на § 16 ПР ЗУТ, не подлежи на премахване и забрана за ползване и следователно обектът е годен самостоятелен обект за извършване на разпоредителни сделки по смисъла на § 16 ПР ЗУТ. Настоящият състав на Второ ГО на ГК на ВКС, след преценка на застъпените становища по поставения въпрос в цитираните решения и в постановеното от Окръжен съд-Благоевград, на основание чл. 291, т. 1 ГПК приема за правилно становището, изразено в решение № 942/07.11.2008 г. по гр. д. № 3426/2007 г. на I ГО на ВКС и решение № 1259/11.12.2008 г. по гр. д. № 5035/2007 г. на I ГО на ВКС с оглед особеностите на настоящия случай, а именно като се приеме, че възможността тези обекти да бъдат годни за разпореждане и придобиване по давност възниква от момента на издаване на удостоверението за търпимост, като съображенията за това са следните: Изграденият без строителни книжа обект може да бъде годен обект на извършване на прехвърлителни сделки, както и за придобиване право на собственост по давност едва след издаването на удостоверението за търпимост по реда на § 16 ПР ЗУТ. В този смисъл е и решение № 399/10.05.2010 г. по гр. д. № 1013/2009 г. на I ГО на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, в което е прието, че съставянето на акта за узаконяване не е достатъчно основание за придобиване на собственост от лицето, на чието име е издаден. Този акт касае статута на обекта и с оглед изискването на устройствените закони и строителните правила и норми дава възможност за последващо придобиване на собствеността, тъй като придава на обекта характера на самостоятелна вещ. В същия смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 532/06.07.2010 г. по гр. д. № 1459/2009 г. на I ГО на ВКС, като настоящият състав напълно споделя така изразените становища. Едва от момента на узаконяването започва да тече придобивна давност за упражняващото фактическа власт лице. До момента на издаване на удостоверението за търпимост обектът, който представлява обща част по предназначение в сграда в режим на етажна собственост, може да бъде предмет на разпоредителна сделка или на придобиване на право на собственост по давност само в отношенията между лица, които притежават самостоятелни обекти в сградата, в какъвто смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 813/08.06.2011 г. по гр. д. № 1929/2009 г. на I ГО на ВКС. В подобна хипотеза по категоричен начин следва да се установи, че е преодоляна презумпцията на чл. 92 ЗС, за да се приеме, че обектът е придобит на основание чл. 79, ал. 1 ЗС. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното: В частта, с която е уважен предявеният от Р. А. ревандикационен иск и в частта, с която предявеният по реда на чл. 109 ЗС иск за премахване на инсталация за парно котле на I жилищен етаж е отхвърлен, както и в частта, с която е отменен съставеният на 03.04.2001 г. нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит на основание давностно владение № *, том *, рег. № *, н. д. № */2001 г. на нотариус К. Д. за * ид. част от зимнично помещение под стълбището с площ от 5 кв. м. и коридор към тези помещения с площ от 5 кв. м. обжалваното решение е валидно, процесуално допустимо и правилно. Както правилно е приел въззивният съд, след извършеното от В. А. в полза на Г. А. дарение на II етаж от сградата /н. а. № */1970 г./, по силата на чл. 38 ЗС помежду им е възникнала съсобственост върху общите части на сградата при равни части за всеки един от етажите. Към този момент приземният етаж представлява обща част на сградата и съответно принадлежи на двамата етажни собственици при равни дялове. И след като не е установено към този момент, както и към 05.12.1985 г., когато В. и В. А. даряват на сина си М. А. I етаж от сградата, помещенията в приземния етаж да са представлявали самостоятелен жилищен обект и след като в н. а. № *, том *, н. д. № */1985 г. не е посочено, че прехвърлителните запазват за себе си правото на собственост върху тази част от сградата, правилно въззивният съд е приел, че след извършване на тази разпоредителна сделка В. и В. А. притежават само право на собственост върху дворното място, а оттам и не биха могли да придобият по давност право на собственост върху тези помещения по давност, доколкото не притежават право на собственост върху самостоятелен обект в сградата. С оглед на това правилно е прието, че В. и В. А. не са притежавали право на собственост върху част от зимника към 06.07.1995 г., когато са продали на сина си М. А. дворното място и съответно не са могли да прехвърлят собствеността върху помещенията в зимника, дори към този момент същите да са били ползвани като самостоятелна обитаема жилищна площ. Запазването на правото на собственост върху дворното място при извършването на разпореждане със самостоятелните обекти в сградата не дава права и върху помещения в сградата, освен ако това изрично не е посочено в договора и то само при условие, че тези помещения представляват самостоятелен обект. Издаденото на 21.06.1995 г. удостоверение № 959,което сочи, че помещенията в зимника са обитаема жилищна площ, само по себе си не представлява основание за притежаване на право на собственост върху тези помещения и дава възможност за извършване на действия по разпореждане само за лицето, за което е установено, че към този момент притежава собствеността. Както беше отбелязано по-горе, помещенията, които по архитектурен проект представляват общи части на сградата, стават годен самостоятелен обект за извършване на разпоредителна сделка и за придобиване правото на собственост по давност едва от момента на издаване на удостоверение за търпимост по реда на § 16 ПР ЗУТ. В настоящия случай удостоверението за търпимост е издадено на 14.03.2008 г., т. е. от този момент е налице правна възможност за придобиване правото на собственост върху помещенията в зимника по давност. От тази дата до предявяването на иска не е изтекъл предвиденият в закона 10-годишен срок, поради което следва да се приеме за правилен крайният извод на въззивния съд, че по делото не е установено М. А. и К. А. да са придобили по давност правото на собственост върху тези помещения както на самостоятелно основание, така и като правоприемници на В. и В. А. Действително М. А. и К. А. притежават правото на собственост върху I етаж от сградата, но след като по делото не е установено да са упражнявали самостоятелна фактическа власт върху помещенията в зимника спокойно, явно и необезпокоявано в рамките на установения в чл. 79 ЗС срок, правилно въззивният съд е приел, че не са придобили правото на собственост върху тези помещения и като общи части на сградата по предназначение. Действително налице е позоваване от страна на М. А. и К. А. и на кратката придобивна давност по причина, че не са знаели, че прехвърлителните по договора за продажба от 06.07.1995 г. не са собственици на помещенията в зимника. Но след като по делото не е установено да са упражнявали фактическа власт върху тези помещения явно, спокойно, необезпокоявано и непрекъснато и то демонстрирайки спрямо другия етажен собственик намерение за своето, то възражението за придобиване по давност по реда на чл. 79, ал. 2 ЗС следва да се приеме за неоснователно. Необсъждането на това възражение от въззивния съд не обуславя наличие на основание за отмяна на обжалваното решение, тъй като по същество крайният извод за принадлежността на правото на собственост е правилен. И тъй като не се установява въззивният съд да е допуснал такива нарушения на съдопроизводствените правила, които да налагат връщане на делото за ново разглеждане, то по реда на чл. 293 ГПК преценката за основателността на възражението следва да бъде извършена от настоящия състав. Правилен и законосъобразен е и изводът на въззивния съд за неоснователност на предявения по реда на чл. 109 ЗС иск за премахване на инсталация за парно котле. Неоснователни са наведените в касационната жалба на Р. А. доводи, че изграждането на инсталацията без строителни книжа само по себе си дава основание на етажния собственик да иска нейното премахване. За да се приеме, че предявената по реда на чл. 109 ЗС претенция е основателна, по делото следва да бъде установено по категоричен начин, че за собственика са създадени пречки да упражнява правата си в пълен обем. Обстоятелството, че е извършено преустройство без строително разрешение само по себе си не дава основание да се приеме, че правата на собственика са накърнени. В случая по делото не е установено процесната инсталация за парно котле за пречи на Р. А. да осъществява владението върху имота-изградената на първия етаж локална водна инсталация действително минава и през коридора на мазето, който е обща част на сградата, но, както и при инсталацията за втория жилищен етаж, тръбите минават по стените и тавана и самият коридор е свободен, т. е. съществува възможност за ползването му по предназначение. Поради това правилно въззивният съд е приел, че не са налице предпоставки за премахването на инсталацията по реда на чл. 109 ЗС. Крайните изводи на въззивния съд за основателността на предявения ревандикационен иск и за неоснователността на предявената по реда на чл. 109 ЗС претенция за премахване на инсталацията за парно котле на I жилищен етаж са правилни. При постановяване на обжалваното решение не са допуснати сочените от касаторите нарушения на съдопроизводствените правила-всички доказателства, съдържащи данни за осъществяването на относими към спора факти са обсъдени в тяхната съвкупност и при спазване на установените в ГПК правила и изводите на съда са обосновани, като необсъждането на възражението за придобиване правото на собственост върху зимнините помещения по реда на чл. 79, ал. 2 ЗС, както вече беше отбелязано, не обосновава наличие на основание за отмяна на решението. Поради това по реда на чл. 293, ал. 1 ГПК в тази част постановеното от въззивния съд решение следва да бъде оставено в сила. В частта, с която е оставено в сила решението на първоинстанционния съд, с което е отменен н. а. № *, том *, н. д. № */1995 г. на Б. обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно. След като в спорния предмет не са били въведени доводи за нищожност на договора за продажба, сключен на 06.07.1995 г., съдът не разполага с правомощието да отмени материализиращия сделката нотариален акт. По реда на чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.), респ. чл. 537, ал. 2 ГПК на отмяна подлежат само констативни нотариални актове, но не и нотариални актове, материализиращи сделка, след като самият договор не е установено да е недействителен. В този смисъл и решение № 98/16.02.2010 г. по гр. д. № 209/2009 г. на III ГО на ВКС, решение № 322/19.04.2010 г. по гр. д. № 777/2009 г. на I ГО на ВКС, решение № 483/15.07.2010 г. по гр. д. № 991/2009 г. на I ГО на ВКС, решение № 477/18.11.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г. на II ГО на ВКС и решение № 369/17.01.2011 г. по гр. д. № 898/2009 г. на II ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК. В тази част по реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това искането за отмяна на н. а. № 187,том III, н. д. № 1031/1995 г. на Б. бъде отхвърлено като неоснователно. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция Р. А. дължи на М. А. и К. А. сумата 250.00 лв., представляваща направените по делото разноски, а М. А. и К. А. дължат на Р. А. сумата 100.00 лв., представляваща направените по делото разноски или по компенсация Р. А. следва да заплати на К. А. и М. А. сумата 150.00 лв. по реда на чл. 81 ГПК. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение