Определение № 139 от 19.03.2020 г. на ВКС по т. д. № 244/2020 г.
ВКСII търговско отделение19.03.2020 г.докладчик Петя Хорозова
Диспозитив
ПОТВЪРЖДАВА определение № 3523 от 25.10.2019 год. по в.т.д.№ 5087/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 13-ти състав. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на БИЗНЕС ЦЕНТЪР И ИНКУБАТОР „ИСКЪР” ООД с ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 3523 от 25.10.2019 год. по в.т.д.№ 5087/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 13-ти състав, с което производството е спряно до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производствата по т.д.№ 19/2010 г. и 113/2011 г., двете по описа на СОС, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК. В частната жалба се съдържат доводи, че обжалваното определение е неправилно - постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Твърди се, че правоотношенията по посочените от САС като преюдициални дела нямат никаква връзка с отрицателния установителен иск по чл.694 ТЗ, предмет на настоящото дело, а освен това са между различни страни. Поддържа се, че легитимацията по исковете по чл.694 ТЗ /преди изменението с ДВ, бр.105 от 2016 г./ произтича от специалните разпоредби на чл.690 вр. чл.694 ТЗ, които изискват само възражение по чл.690 ТЗ, подадено в указания срок; и предявяването на иск по чл.694 ТЗ, също в преклузивния срок, като друга процесуална пречка за разглеждането на иска не е предвидена в закона. По тези съображения се моли обжалваният акт да бъде отменен и делото да се върне на САС за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът по частната жалба Ц. Б. Д. в срока по чл.276 ал.1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност. Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като съобрази данните по делото и доводите на страните, намира следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против подлежащ на обжалване пред ВКС съдебен акт. С оглед горното, жалбата е процесуално допустима, но разгледана по същество се преценява като неоснователна. За да постанови обжалваното определение, съставът на въззивния съд е направил служебни справки в ТРРЮЛНЦ и САС, както и е изискал такива от СОС и въз основа на тях е установил, че ищецът – настоящ жалбоподател до този момент не се легитимира като кредитор в производството по несъстоятелност на длъжника СИМЕ ПРОПЪРТИС ООД /н/, предмет на т.д.№ 1069/2009 г. по описа на СОС. Част от предявените от него вземания в производството по несъстоятелност не са били приети и не се е развил спор по чл.694 ТЗ, друга част са били отхвърлени с влезли в сила решения, а относно трети има висящи искови производства по чл.694 ТЗ /т.д.№ 19/2010 г. и т.д.№ 113/2011 г./. Предмет на посочените производства е установяване съществуването на вземания на кредитора БИЗНЕС ЦЕНТЪР И ИНКУБАТОР „ИСКЪР” ООД към длъжника СИМЕ ПРОПЪРТИС ООД /н/. Спряното производство по в.т.д.№ 5087/2018 г. по описа на САС е относно въззивната проверка на решение № 17/31.01.2018 г. по т.д.№ 20/2010 г. на СОС, с което по иск на БИЗНЕС ЦЕНТЪР И ИНКУБАТОР „ИСКЪР” ООД на основание чл.694 ТЗ е признато за установено по отношение на длъжника, синдика и кредиторите на СИМЕ ПРОПЪРТИС ООД /н/ несъществуването на приети в производството по несъстоятелност по т.д.№ 1069/2009 г. на СОС вземания на Ц. Б. Д. в общ размер на 80 000 лв., произтичащи от договори за консултантски услуги от 08.05.2007 г. При тези констатации съдът е намерил, че висящите искови производства са с преюдициален характер спрямо настоящото, тъй като само кредитор на несъстоятелния длъжник може да предяви иск за оспорване съществуването на вземането на друг кредитор с прието вземане в производството по несъстоятелност, а този въпрос ще се реши именно в споровете, предмет на т.д.№ 19/2010 г. и т.д.№ 113/2011 г. по описа на СОС. Изводите са правилни. И при предходната приложима редакция на чл.694 ТЗ е безспорно, че иск за несъществуване вземането на кредитор може да бъде предявен единствено от друг кредитор с прието, респективно установено вземане. Следователно, едва с приключването на поне едно от двете висящи производства, при липса на данни за наличие на други приети вземания на ищеца, ще бъде установена активната му легитимация в настоящото производство. Правилото, изведено в цитираните в частната жалба определения на ВКС, ГК, че за да се постанови спиране по чл.229 ал.1 т.4 ГПК следва делото, което има значение за решаването на спора, да е между същите страни, не е в пълна степен приложимо в съпътстващите производството по несъстоятелност искове, които по закон имат разширен субективен обхват. По изложените съображения, обжалваното определение съответства на изискванията на чл.229 ал.1 т.4 ГПК и следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение