Определение № 2497 от 19.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1394/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.1, т.1 ГПК. С определение № 268 от 31.01.2023 г. по ч. гр. д. № 98/2025 г. на Софийския апелативен съд е оставена без разглеждане частната жалба на В. К. Т. срещу протоколно определение от 19.11.2024 г. по гр. д. № 327/2023 г. на Кюстендилския районен съд, с което е оставено без уважение искането на Т. за спиране на производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК поради наличие на висящо дело по друг преюдициален спор. Въззивният съд е приел, че определението на първата инстанция не е преграждащо, нито законът предвижда самостоятелното му обжалване, поради което подадената срещу него частна жалба е процесуално недопустима. Позовал се е и на произнасянето на ВКС по идентична частна жалба – определение № 4068/17.09.2024 г. по ч. гр. д. № 2610/2024 г. на I-во г. о. Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от В. К. Т.. Жалбоподателят поддържа, че отказът на съда да спре висящото гражданско дело поради наличието на друг преюдициален спор преграждало възможността за защита на законните му права. Нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК задължавала съда по обусловеното дело да спре производството пред себе си и да изчака решението по обуславящия спор. Излага подробни доводи в подкрепа на виждането си за преюдициална връзка между двете висящи дела. Ответниците в производството К. Б. Т. и В. Д. Т. оспорват частната жалба. Считат, че тя е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС преграждащо определение на въззивен съд. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Постоянна е практиката на ВКС, че определението на съда, с което се отказва спиране на производството на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, не е преграждащо, нито в закона е предвидена възможност за самостоятелното му обжалване, поради което частната жалба срещу такова определение е процесуално недопустима и се оставя без разглеждане. В този смисъл са например определение № 90 от 8.02.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 755/2009 г., IV г. о., определение № 387 от 9.06.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2247/2014 г., III г. о., определение № 568 от 29.10.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 575/2009 г., III г. о., определение № 383 от 9.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3155/2015 г., III г. о., определение № 80 от 13.02.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 178/2020 г., II т. о., определение № 679 от 15.11.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1504/2019 г., II т. о. и др. Приема се също така, че проверката за правилността на определението, с което се оставя без уважение искането за спиране на производството по делото, се извършва при обжалване на решението по съществото на правния спор - определение № 610 от 2.10.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5855/2013 г., III г. о., определение № 20 от 8.02.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 222/2019 г., I г. о., както и т.1 на ТР № 1 от 9.07.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГТК. По изложените съображения обжалваното определение на въззивния съд е правилно и следва да бъде потвърдено. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,