Определение № 2587 от 21.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1011/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат И. М. Г., като пълномощник на И. Ж. Д. – А., [населено място], срещу определение №424 от 19.12.2024 г. по в.гр.д. №402/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е изменено постановеното по делото въззивно решение, като е намалено възнаграждението му по чл. 38, ал. 2 ЗА на 2 845.55 лв. Според жалбоподателя молбата за изменение на решението в частта за разноските е недопустима, защото молителите не са представили списък на разноските. Счита определението и за неправилно въз основа на доводи, че присъденото от въззивната инстанция адвокатско възнаграждение не е съобразено с действащата тогава редакция на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от К. В. Д., Д. И. Т. и В. И. Д., с който подадената жалба се оспорва като неоснователна. Настоящият състав на Върховен касационен съд, след преценка на постъпилата жалба и като взе пред вид доказателствата по делото, намира следното: С обжалваното определение е прието, че И. Ж. Д. – А. е един от наследниците по закон на първоначлания ответник по иска по чл.19, ал.3 ЗЗД като притежава 1/4 идеална част от наследството му. По тази причина адвокатското възнаграждение на нейния процесуален представител трябва да се намали до размера на нейната наследствена част съобразно действащата тогава редакция на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Молбата за изменение на въззивното решение в частта за разноските е допустима – подадена е от легитимирани лица и в законовия срок. Неоснователно е възражението за недопустимост на същата. Разпоредбата на чл. 80, изр. второ от ГПК предвижда, че страната, която претендира присъждане на съдебни разноски, следва да представи списък на същите, като непредставянето на списък на разноските се свързва с неблагоприятната процесуална последица, същата тази страна да не може да иска изменение на решението в частта му за разноските. Тази неблагоприятна последица е само за страната, която претендира присъждане на съдебни разноски, но не и за страната, която оспорва дължимостта на присъдени в полза на другата страна разноски. Присъденото адвокатско възнаграждение е съобразено с действащата редакция на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Освен това с оглед задължителния характер на даденото от СЕС с решение от 25.01.2024 г. по дело №С-432/22 тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни за съда при определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА, но въпреки това присъденото такова в разглеждания случай съответства на фактическата и правна сложност на делото пред въззивната инстанция и проведеното само едно съдебно заседание. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК. След постановяване на посоченото решение на СЕС трябва да се приеме несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, поради което същите не представляват обвързващи съда правила. Посочените в Наредба № 1/2004 г. минималните размери на адвокатски възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Ето защо обжалваното определение трябва да бъде оставено в сила. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.