Определение № 2592 от 13.03.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1894/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Н. Г. Д., подадена от пълномощника й адв. М. Банева, против определение № 418 от 14.01.2025 г., постановено по административно дело № 86/2025 г. по описа на Административен съд - Пловдив. По изложени в частната жалба аргументи за неправилност на оспореното определение се претендира неговата отмяна. Ответникът - директорът на Дирекция "Социално подпомагане" - [населено място], чрез процесуалния представител гл. юрисконсулт В. Руменова в писмено възражение изразява становище за неоснователност на частната жалба и правилност на обжалваното определение, поради което иска да бъде потвърдено, а частната жалба да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение, при извършената проверка на атакуваното определение по реда на чл. 218 от АПК във връзка с чл. 236 от АПК приема за установено следното: Частната жалба е подадена в преклузивния 7-дневен срок по чл. 230 от АПК от надлежна страна срещу определение от кръга на визираните в чл. 160, ал. 1 и чл. 229, ал. 1 от АПК, за която оспореният с нея съдебен акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение № 418 от 14.01.2025 г. по адм. дело № 86/2025 г. Административен съд - Пловдив е оставил без разглеждане жалбата на Н. Г. Д. срещу Заповед № ЗД/Д-РВ-РД-017/ от 20.12.2024 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - [населено място], и е прекратил производството по делото. За да аргументира тезата за недопустимост на сезиралата го жалба съдът е приел, че липсва правен интерес за жалбоподателката от обжалването, доколкото същата изрично е заявила своето съгласие на 20.12.2024 г. дъщеря ѝ да бъде временно настанена при баба си и е недопустимо обжалването само на изложеното в мотивите на заповедта. Съдът е приел, че е налице благоприятен за Д. резултат, който предпоставя недопустимостта на подадената жалба. Определението е валидно, допустимо и правилно. По първоначалното дело предмет на съдебен контрол е била Заповед № ЗД/Д-РВ-РД-017/ от 20.12.2024 г. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - [населено място], с която на основание чл. 25, ал. 1, т. 4 и чл. 27, ал. 1 във връзка с чл. 4, ал. 1, т. 2 от Закона за закрила на детето и чл. 33 от Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето (ППЗЗДет), непълнолетната Г. Х. Б. е настанена спешно в семейството на бабата по бащина линия до произнасяне на съда с решение по чл. 28 от ЗЗДет. За да остави без разглеждане подадената пред него жалба от Н. Д., съдът е взел предвид изразеното от нея съгласие за временно настаняване на детето при бабата по бащина линия. От доказателствата по делото се установява, че на 20.12.2024 г. в ДСП – [населено място] е постъпило заявление от Н. Д. (лист 10 от първоинстанционното дело), с което е изразила съгласие, с оглед кризата в отношенията им, детето Г. Х. Б. да бъде временно настанено при бабата по бащина линия при условие, че „има необходимите битови условия и капацитет за контрол“. Посоченото обстоятелство не се оспорва от жалбоподателката нито в първоинстанционната, нито в частната жалба. В жалбата, наименувана „частична жалба“ е посочено, че заповедта се обжалва частично в мотивната ѝ част и е направено искане заповедта „да бъде потвърдена, ако съдът намери основание извън твърдяното психическо и физическо насилие“. Съдържанието и петитума на жалбата ясно сочат, че същата е насочена срещу част от мотивите на органа за наличие на упражнено спрямо детето физическо и психическо насилие, а не срещу предприетата спрямо него мярка за спешно настаняване по административен ред. Мотивите на издалия заповедта административен орган не подлежат на самостоятелно оспорване в производството по чл. 27а от ЗЗДет, както правилно е приел и първоинстанционният съд. С оглед изложеното настоящият състав намира за материално законосъобразен изводът на първоинстанционния съд за липса на правен интерес за Н. Д. от обжалване на Заповед № ЗД/Д-РВ-РД-017/20.12.2024 г. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - [населено място]. Правото да оспорват административния акт имат гражданите и организациите, чийто права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. С оспорения административен акт се настанява спешно детето при бабата по бащина линия до произнасянето на съда с решение по реда на чл. 28 от ЗЗДет за настаняване на детето по съдебен ред. Тази мярка има временен характер и съответства на изрично изразеното от страна на Н. Д. желание за извеждане на детето от семейството и настаняването му при бабата по бащина линия. Предвид изложеното правилно жалбата на Н. Д. е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено, поради което обжалваното определение следва да бъде оставено в сила. По тези съображения искането на ответната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно, поради което и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ, следва да бъде осъден частният жалбоподател Н. Г. Д. да заплати на Дирекция "Социално подпомагане" - [населено място] съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50.00 (петдесет) лева Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение